Шпионинът

— Заради конника, иначе щях да убия този Лоутън на място. Освен това, треперех от студа и ръката ми беше нестабилна.

— Кажи, че от страх и няма да е лъжа — каза му другият подигравателно. — Ако ме питаш мен, никога вече няма да ми е студено — гърбът ми гори, като че ли хиляда скари са запалени на него.

— И ще се оставиш да те набият така, а после ще целунеш и пръчката?

— Ако е за целуването, и то няма да е лесна работа. Моята се натроши на такива малки парченца, че няма какво да се целува. Но предпочитам да си оставя половината кожа, отколкото цялата. А точно това ще стане, ако дразним този луд вирджинец отново. Ако е рекъл Господ, по всяко време съм готов да му дам достатъчно кожа за да си направи едни добри ботуши, но да си ми остави останалата. Ако знаеше, щеше да останеш при майор Дънуди, който не знае и половината от делата ни.

— Млъкни, бъбрив глупако. — изкрещя ядосано главатарят. — Дрънкането ти може да подлуди човек. Малко ли е, че ни ограбиха и ни биха, ами сега трябва да ни мъчиш с глупостите си? Помогни да извадим нещо за ядене, ако е останало, и си запуши устата с храна.

Тази заповед бе изпълнена и скоро всички се приготвиха за оскъдна вечеря, сред степания и гърчове, поради лошото състояние на гърбовете си. Огънят гореше в една пукнатина, в скалата и след време, те започнаха да се съвземат от объркването, причинено от бягството им, и да овладяват разпилените си чувства. След като утолиха глада си, с все още разхвърляни наоколо дрехи, за да могат да превързват раните си, бандитите започнаха да мислят за отмъщение. Така прекараха около час и бяха предложени най-различни планове за действие, но тъй като за повечето бе необходима смелост и бяха опасни, разбира се, бяха изоставени. Нямаше как да изненадат драгуните, чиято охрана винаги бе на мястото си, а възможността да срещнат капитан Лоутън сам, също бе твърде малка, защото той непрекъснато бе нащрек и сменяше лагерите си толкова бързо, че бе почти невъзможно да го срещне човек, освен по случайност. От друга страна, нямаше никакви гаранции, че една такава среща би завършила добре за тях. Хитростта му бе пословична и в Уестчестър нямаше препятствие, което да спре набезите на вирджинската конница. Постепенно разговорът взе друга насока и накрая се спряха на план, с който не само щяха да отмъстят, но и щяха да получат допълнителни стимули за усилията си. Всичко бе обсъдено в подробности, бе уточнено времето, начина на действие, с една дума нищо не липсваше в подготовката на поредния злодейски акт, когато го стресна глас, който говореше силно:

— Оттук, капитан Джак, тук са бандитите и се греят на огъня. Бързо, че да ги изтрепеш докато седят. Оставете конете и стреляйте с пищовите!

Тази ужасяваща покана бе достатъчна, за да наруши мислите на бандата. Те скочиха на краката си и понеже бяха уговорили мястото и времето на срещата за бъдещата си акция, разпиляха се по четирите посоки на света. Чуха се гласове, подвиквалия, но понеже мародерите бяха добре научени да се придвижват бързо пеша, скоро се пръснаха без следа.

Не след дълго Бети Фланаган се появи до огъня и много хладнокръвно заразглежда нещата, които скинърите бяха изоставили — храна и най-различни дрехи. Тя седна и си приготви закуска с най-голямо удовлетворение. Около час прекара потънала в мисли с подпряна на лакът глава, след което събра дрехите, които и харесват и потъна в гората, оставяйки огъня да осветява околните скали, докато и последната му главня не изгасна и мястото не потъна в самота и тъмнина.

XIX ГЛАВА

Недей тогаз сърце си мъчи —

кога тежки глождят те съмнения,

да спреш е лудост, да вървиш е смърт,

тогаз напред, да мислиш време нямаш.

Лапландска любовна песен