Шпионинът

— Стойте. Наградихме ви за хващането на шпионина, но ще ви накажем за грабеж, подпалвачество и убийство. Дръжте ги момчета. По закона на Мойсей — четиридесет, без една пръчки на всеки!

Заповедта бе дадена на хора, които нямаха желание да не й се подчинят и за секунда всеки от бандата бе завързан за ябълково дърво. Сабите засвяткаха веднага и от дърветата като по магия бяха отрязани клони, после от тях бяха подбрани най-жилавите и скоро по един драгун работеше усърдно с всеки един от тях. Капитан Лоутън хуманно нареди да не се превишава наказанието, предвидено от закона на Мойсей, и скоро в градината се чу вавилонски шум. Виковете на главатаря се чуваха най-силно от всички, защото капитанът бе подсказал на наказващия го драгун, че става дума за офицер и трябва да му се отдели особено внимание. Боят бе осъществен с голяма енергия и точност, и нямаше никакви нередности, освен че никой от войниците не започна да брои преди да е направил десетина удара, за да могат, както си казаха те, да намерят подходящи места за удряне. След като операцията приключи задоволително, Лоутън нареди на хората си да оставят бандитите да се облекат и да се качват на конете си, защото трябваше да вървят да патрулират на друго място.

— Виждаш ли, приятелю — каза капитанът на готвещия се да си тръгне мародер — мога и да те покривам, в известен смисъл, ако се наложи. Ако се срещаме често, ще те покрия с белези, които макар и не много достойни, поне ще са заслужени.

Мародерът не му отговори. Беше зает с мускета си и да подканва хората си да бързат. Когато се приготвиха, те се запътиха към едни скали недалеч оттам, над които имаше гора. Луната тъкмо изгряваше и групата драгуни ясно се виждаше на мястото си. Изведнъж бандитите се обърнаха, насочиха мускетите си и дръпнаха спусъците. Това действие не остана незабелязано, драгуните чуха щракането на оръжията и отговориха с дружен подигравателен смях, а капитанът извика:

— Бандити, познавам ви! Затова махнах кремъците!

— Трябваше да махнеш и този на пистолета ми! — извика главатаря и в следващия миг стреля. Куршумът одраска ухото на Лоутън, който се изсмя и каза:

— С цяла миля не уцели!

Един драгун забеляза приготовленията на мародера и заби шпори в корема на коня си. Разстоянието не бе голямо и бързината на коня принуди главатаря да изостави и парите, и мускета си, за да може да избяга. Войникът се върна с плячката и я предложи на капитана, но той му каза да я задържи, докато самият бандит дойде да си я поиска. За един съд от съществуващите тогава, нямаше да е никак лесно да нареди възстановяването на собствеността върху парите, тъй като сержант Холистър ги раздаде съвсем справедливо на войниците малко след това. Патрулът потегли, а капитан Лоутън се запъти към квартирата си с намерение да поспи. Една фигура се движеше в посока към гората, в която се скриха скинърите и той я забеляза. Обърна се на петата си, отиде до нея и за негова най-голяма изненада, видя перачката — по това време на нощта и на това място.

— Бети! Ходиш на сън или сънуваш будна? Не те ли е страх да не срещнеш духа на старата Джени в това нейно любимо пасище?

— А, капитан Джак — отговори тя и така залиташе, че и бе трудно да си изправи главата — не търся Джени или нейния дух, а едно биле за ранените, трябва да се бере точно като го огрее луната. Расте ей там, под опия скали. Трябва да бързам, че магията ще се развали.

— Глупачка, мястото ти е на сламеника, а не при онези скали. Ако паднеш оттам ще си строшиш кокалите. Освен това, там някъде се скриха и скинърите, ако им паднеш в ръцете, със сигурност ще им се прииска да си изкарат на някого боя, които им теглих. По-добре се връщай, стара жено, и довърши съня си. Утре тръгваме.

Бети не послуша съвета, а продължи на зигзаг към целта си. Тя спря за миг, когато Лоутън спомена бандитите, но веднага продължи и скоро се изгуби сред дърветата.

Когато капитанът влезе в къщата, часовият при входа го попита дали не е срещнал Бети Фланаган и му каза, че му е пробила ушите с оплакванията си от хората в „хотела“ и е питала за него, за да възстанови справедливостта. Лоутън го изслуша изненадан, сякаш му хрумна нещо, направи няколко крачки към овощната градина, няколко минути крачи напред назад пред вратата на къщата и накрая влезе вътре, хвърли се на леглото с дрехите и заспа дълбоко.

Междувременно мародерите бяха достигнали върха и се бяха пръснали в различни посоки из гората. Когато видя, че не ги преследват, което бе невъзможно да се направи с кон, главатарят изсвири, за да събере бандата и скоро разпердушинената група се събра на място, на което малко можеха да се безпокоят, че ще се появи враг.

— Е — каза един от тях край запаления малък огън, който трябваше да ги предпазва от студа — работата ни в Уестчестър свърши. Вирджинците ще направят това място горещо за нас.

— Ще му източа кръвта, — каза главатарят — па ако ще и да умра в следващия миг.

— Много си смел тук, в гората — отговори му другия с дивашки смях. — Защо не го улучи от трийсетина метра, след като толкова се хвалиш?