Шпионинът

— Винаги е добре човек да може да различи приятелите от враговете си.

На тези думи капитанът отговори само с някакъв звук, който другият изтълкува като съгласие.

— Предполагам, че Вашингтон има добро мнение за майор Дънуди? — гласът издаваше повече съмнение, отколкото въпрос.

— Някои хора смятат така, да.

— Много от приятелите на Конгреса на тази страна искат конницата да се командва от някой друг. Поне аз, ако имах подкрепата на войската, можех да свърша много неща за каузата, в сравнение с които залавянето на търговеца е дреболия.

— Така ли? Например?

— Можем да печелим не само ние, но и офицерът, който ни покрива — каза мародерът с многозначителен тон.

— Как? — попита Лоутън и ускори крачка, за да не ги чуват останалите.

— Ами, близо до кралските позиции, под самите дула на възвишенията има добра плячка, само ни трябва добра охрана от хората на Де Ланси43 и да ни пазят да не ни отрежат пътя за отстъпление откъм Кингс Бридж.

— Мислех, че беглеците са поели цялата плячка за себе си.

— Вземат доста, но са длъжни да щадят техните си хора. Бил съм нататък два пъти по споразумение с тях — първия път се държаха достойно, но втория път ни нападнаха и ни отблъснаха. Всичко задигнаха те.

— Много непочтено, наистина. Чудя се как един почтен човек може да се свърже с тях.

— Необходимо е да се разбираме с някои от тях или могат да ни разбият. Но човек без чест е по-лош и от звяр. Смяташ ли че можем да се доверим на майор Дънуди?

— Искаш да кажеш, на принципите му за чест?

— Да. Нали Арнолд44 също се ползваше с доверие докато не хванаха английския майор?

— Не може Дънуди да пожелае да предаде войската си, както Арнолд, но не мисля и че можеш да му се довериш в деликатна работа като твоята.

— Точно така си и мислех — извика мародерът, доволен от собствената си способност да преценява хората.

През това време те достигнаха до една по-добра ферма, в която постройките бяха в прилично състояние. Плевните бяха заети от хората, а конете бяха навързани под дългите навеси, които пазеха двора от студените северни ветрове. Те се хранеха спокойно със седла на гърбовете, готови да потеглят за най-кратко време. Лоутън се извини и влезе в квартирата си, откъдето след малко излезе с един обикновен фенер и ги поведе към овощната градина, която заобикаляше фермата от три страни. Бандата го последва и реши, че ги води настрана, за да продължат да обсъждат интересната тема, без някой да ги подслушва.

Бандитът се приближи до капитана и продължи разговора с цел да вдъхне по-голямо доверие към себе си и към интелектуалните си качества.

— Мислите ли, че републиканците ще вземат по-голямата част от колониите? — попита главатарят важно с тон на разбиращ от политика човек.

— По-голямата част? — възкликна невъздържано капитанът и после се успокои. — Ако французите ни подпомогнат с пари и оръжие, ще прогоним кралската армия за шест месеца.

— Така се надявам и аз. И тогава ще имаме свободно управление и ние, които се борим за него, ще получим своето.

— О, — каза Лоутън — вашите претенции няма да подлежат на обсъждане, като всички тия роялисти, които сега си гледат фермите ще бъдат презрени. Ти нямаш ферма, предполагам?

— Още не, но ако не си осигуря преди края на войната, после ще стане трудно.

— Точно така. Следвай своя собствен интерес, за да следваш интереса на страната си. Наблягай на службата си и громи роялистите и залагам шпорите си срещу ръждив пирон, че след войната ще станеш чиновник поне в областната администрация.

— Не мислите ли, че хората на Полдинг45 са постъпили глупаво, като не са пуснали кралския адютант да избяга? — главатарят изостави всякаква предпазливост, заради свободното държане на капитана.

— Глупаци! — извика Лоутън с горчив смях. — Да, наистина глупаци. Крал Джордж щеше да им плати по-добре, защото е по-богат. Щеше да ги направи богати. Но, слава Богу! Хората са много чудни. Мъже, които нямат нищо, се държат сякаш от верността им зависят богатствата на Индия. Не всички са злодеи като теб, иначе отдавна да сме роби на Англия!

— Как така! — извика мародерът като отстъпи назад и насочи мускета си към гърдите на Лоутън. — Аз съм предаден и ти си ми враг?

— Долна твар! — изкрещя Лоутън и сабята му издрънча в стоманената си кания, когато изби мускета от ръцете му. — Само посмей още веднъж да насочваш пушката си към мен и ще те разцепя до средата!

— А няма ли да ни платите, капитан Лоутън? — каза бандитът разтреперан, защото видя че ги заобикалят драгуни на коне.

— Да ви платя? Да, ще си получите наградата изпяло. Ето ги парите, които даде полковник Сингълтън за наградата. Той хвърли една кесия с монети с презрение в краката им.

— Но оставете пушките и проверете дали са златни! Унижените мародери се подчиниха и усърдно се заеха с тази приятна задача, а в това време, няколко от хората на Лоутън тихомълком махнаха кремъците от мускетите им.

— Е? — попита капитанът нетърпеливо. — Добре ли е? Имате ли обещаната награда?

— Парите са точно и сега с ваше позволение, ще си вървим.