Шърли

На това място човек трябваше да се отдели от главния път, тъй като разстоянието до тъкачницата можеше значително да се съкрати, ако се тръгнеше напряко през полята. Тези поля бяха равни и еднообразни — Малоун тръгна направо, като прескачаше плетища и огради. Най-сетне се спря пред една постройка, която имаше вид на просторен дом, макар и с неправилна форма — човек първо виждаше една висока кула, сетне дълга предна част, след това една ниска кула, а по-нататък — гъст сноп от високи комини. Зад сградата имаше няколко дървета. Тя бе потънала в мрак — нито една свещ не блещукаше в прозорците. Липсваха каквито и да било признаци на живот — стичащият се от стрехите дъжд и дивото басово свистене на вятъра покрай комините и между клоните бяха единственият шум наоколо.

Отвъд тази сграда полята, дотук равни, изведнъж се спускаха надолу — явно там имаше някаква падина, защото откъм ниското се чуваше шумът на течаща вода. В падината мъждукаше някаква светлина и Малоун се насочи към този маяк.

Стигна до малка бяла къщурка — белият и цвят се виждаше дори и в гъстия мрак — и почука на вратата. Отвори му червенобузеста прислужница. Свещта в ръката й осветяваше тесен коридор, завършваш със също толкова тясно стълбище. Две врати, тапицирани с тъмночервено сукно, и една тъмночервена пътека надолу по стълбите контрастираха със светлия тон на стените и белия под; всичко блестеше от чистота.

— Мистър Мур у дома си ли е?

— Да, господине, но не е тук.

— Не е тук ли! А къде е тогава?

— В тъкачницата — в кантората.

При тези думи една от вратите се отвори.

— Дойдоха ли вече колите, Сара? — чу се оттам женски глас, последван начаса от надникването на една женска глава.

Това не беше глава на богиня — наистина наличието на по една книжна ролка върху всяко слепоочие твърде категорично отхвърляше подобно предположение, — но пък не беше и на Горгона20. При все това Малоун вероятно я възприе точно в такава светлина. Колкото и внушителен да бе самият той, при тази гледка смутено сгуши глава в широките си рамене и се измъкна отново вън на дъжда. Като изрече: „Ще отида при него“, той се спусна със смутена душа през тъмния двор по някаква пътечка, която водеше към огромна тъмна тъкачница.

Работното време бе свършило — работниците си бяха отишли; машините бяха утихнали, а тъкачницата — затворена. Малоун я обиколи и на една от черните й като сажди стени откри процеждаща се светлина. Почука на някаква врата, като използува за тази цел дебелия край на тоягата си, и по този начин успя да вдигне значителен шум. В ключалката се превъртя ключ и вратата се открехна.

— Джо Скот, ти ли си? Някакви вести за фургоните, Джо?

— Не, аз съм. Мистър Хелстоун ме изпрати.

— О! Мистър Малоун.

В гласа, който произнесе това име, прозвуча едва доловима нотка на разочарование. След кратка пауза същият глас продължи любезно, но малко официално:

— Заповядайте, мистър Малоун, моля ви. Безкрайно съжалявам, че мистър Хелстоун е счел за необходимо да ви безпокои до такава степен — нямаше нужда, при това в такава нощ, и аз му го заявих. Но заповядайте, влезте.

Малоун последва притежателя на гласа и след като премина през някакво тъмно помещение с неразличима форма, се озова в светла и приветлива вътрешна стая. За очи, които през последния час се бяха напрягали, за да проникнат през двойния мрак на нощта и мъглата, стаята наистина изглеждаше светла и приветлива, но като изключим чудесната камина и една изящна лампа с жив блясък, горяща на масата, тя беше едно съвсем обикновено помещение. Дъсченият под бе незастлан. В стаята имаше три или четири стола с твърди облегалки, боядисани в зелено, които сякаш някога са принадлежали на някой селски дом, едно солидно писалище и гореспоменатата маса. Няколко рамки по сивите стени, които ограждаха планове за строежи, градини, проекти за машини и прочие, завършваха мебелировката.

Макар и прости, като че ли мебелите задоволиха Малоун, който, след като свали и закачи мокрия сюртук и шапката си, примъкна един от столовете с рахитичен вид близо до камината и завря коленете си почти в пръчките на зачервената решетка.

— Уютно местенце си имате тук, мистър Мур, удобно, и при това само за вас.

— Така е. Но сестра ми ще се зарадва да ви види, ако предпочетете да престъпите прага на дома ни.

— О, не! Най-добре е да оставим дамите сами. Не може да се каже, че копнея за тяхната компания. Надявам се, че не ме бъркате с приятеля ми Суийтинг, нали, мистър Мур?

— Суийтинг? Кой от двамата беше той? Господинът с шоколадовия сюртук или дребничкият господин?

— Дребничкият. Той е от Нанъли — кавалерът на госпожиците Сайкс; влюбен е и в шестте, ха, ха!

— Като че ли е по-добре да храниш безгранична любов към всички тях, отколкото да си влюбен само в една представителка на този дом.

— Въпреки това той е влюбен тъкмо в една от тях, понеже, когато двамата с Дън го принудихме да направи избор измежду това ято красавици, той назова — коя мислите?

Мистър Мур отвърна с тиха и загадъчна усмивка:

— Дора, разбира се, или Хариет.

— Ха, ха! Отлично! Но какво ви накара да се спрете на тези двете?