Шърли

Малоун бе изпаднал в екзалтация от вечерята — смееше се гръмогласно на всичко, шегуваше се глупаво и сам си аплодираше, — накратко казано, стана досадно шумен. Домакинът му, за разлика от него, си остана тих както преди. Време е, читателю, да придобиеш някаква представа за външността на същия този домакин — ще се опитам да го скицирам така, както е седнал на масата.

На пръв поглед той би ти се сторил човек с доста странна външност — слаб, тъмнокос, с нездрав цвят на лицето. Има изражение на чужденец, а тъмната му коса пада на кичури върху челото. Вероятно посвещава много малко време на тоалета си, защото иначе би проявил повече вкус в тази област. Навярно не съзнава, че притежава изящни черти, че длетото на природата е изсякло лицето му, дарявайки го с някаква южняшка симетрия, чистота и правилност; а и самият наблюдател осъзнава този дар едва след по-внимателен оглед, тъй като тревожното изражение върху изпития лик на този човек нарушава представата за красота с внушението за някаква тревожност. Очите му са големи, сериозни и сиви. Изразът им е решителен и замислен, по-скоро търсещ, отколкото спокоен, по-скоро вглъбен, отколкото откликващ. Когато устните му се разделят в усмивка, изражението му става приятно, макар и тогава да не е открито и приветливо — вече се чувствува влиянието на известен успокоителен чар, предполагащ навярно една внимателна, дори блага натура, предполагащ чувства, които са подходящи за семеен живот: търпение, въздържаност, може би вярност. Той е все още млад, на не повече от тридесет години, висок, със стройна фигура. Говорът му смущава — има чуждестранен акцент, който въпреки съзнателната небрежност в произношението и дикцията дразни британското и особено йоркширското ухо.

Всъщност мистър Мур бе наполовина британец, а едва ли можеше да се каже дори и това. Майка му бе чужденка, а той бе роден и до една определена възраст възпитан в чужбина. По природа със смесен произход, навярно и отношението му към доста неща имаше смесен характер — като например патриотизма. Съвсем допустимо е, че му е било трудно да се приобщи към партии, секти, дори области и обичаи. Твърде е възможно да е развил склонност към уединяване и странене от обществата, в които съдбата временно го е отвеждала и да е счел за най-мъдро да изключи от интересите на Робърт Жерар Мур филантропския подход към интересите на общността, от които гореспоменатата личност се намираше на значителна дистанция. Търговията бе потомственото призвание на мистър Мур. Фамилията Жерар от Антверпен е създавала търговци в продължение на два века. Имало е време, когато са били богати, но са ги сполетели несигурността и превратностите на търговията. Несполучливи сделки постепенно разклатили силата на техния кредит. Домът им се крепял върху прогнили основи в продължение на дванадесет години. Най-накрая, под ударите на Френската революция, той се сгромолясал напълно. Фалитът засегнал и английската фирма на Мур в Йоркшир, тясно свързана с търговската къща в Антверпен. Един от нейните партньори, жител на Антверпен и именуващ се Робърт Мур, се оженил за Хортенз Жерар с надеждата, че съпругата му ще наследи дела на баща си, Константин Жерар. Ала тя наследила, както вече видяхме, само бащиния си дял в дълговете на фирмата. Говореше се, че тези дългове, макар да били своевременно отложени по силата на споразумение с кредиторите, на свой ред наследил и синът на Робърт, като си поставил за цел да ги погаси един ден и да възстанови отново западналата търговска къща на Жерар и Мур, и то така, че тя да стане най-малкото равна по величие на своята предшественица. Дори се предполагаше, че той приема отминалите събития твърде присърце; ако детските години, прекарани до една покрусена майка, под заплахата на идващото зло, а юношеството, съсипано от безмилостно връхлетялата буря, можеха да сложат отпечатък върху съзнанието на един човек, то едва ли отпечатъкът в това съзнание щеше да искри с блясъка на злато.

Но макар Мур да не хранеше мечти за едно такова величаво възраждане не бе по силите му да вложи солидни средства за неговото постигане и той бе принуден да се задоволява с далеч по-дребни неща. Когато дойде в Йоркшир, той, чиито предшественици са притежавали складове в това пристанище и фабрики в онзи град, имали са къщи в Лондон и имения в провинцията, счете, че единствената открита за него възможност бе да наеме тъкачница в едно отдалечено кътче на една отдалечена околия, да се засели в къщурката близо до тъкачницата и да добави към владенията си — като пасище на коня си и място, където да разполага рамките за опъване на платното — няколко акра стръмна и неравна земя, опасваща клисурата, през която шумеше водата на потока, използуван от тъкачницата. Всичко това бе наел срещу доста висок наем (времената бяха трудни и всичко бе скъпо) от попечителите на имението Фийлдхед, по него време притежание на малолетна собственица.