Шърли

Нещастието ражда омраза. Тези страдащи люде мразеха машините, защото мислеха, че те им отнемат хляба. Мразеха сградите, където се помещаваха тези машини. Мразеха собствениците на тези сгради. В енорията на Брайърфийлд, към която сме насочили вниманието си в момента, тъкачницата в клисурата бе обект на най-голяма ненавист; Жерар Мур, в облика си на половин чужденец и страстен радетел на прогреса, бе най-ненавижданата личност. Навярно да бъде мразен допадаше на темперамента на Мур, особено когато той смяташе, че това, за което е мразен, е нещо правилно и целесъобразно. И така, обзет от войнствен дух, тази нощ той седеше в кантората си и очакваше фургоните със становете. Пристигането на Малоун, както и неговата компания съвсем не му се нравеха — би предпочел да бъде сам, защото обичаше да потъва в тиха, мрачна и тревожна самота. Стигаше му компанията на мускета, а пълноводният поток в дола би му припявал непрестанно с глас, тъй благозвучен за неговото ухо.

В продължение на десет минути фабрикантът наблюдаваше с най-странно изражение на лицето си как ирландският курат спокойно се наслаждава на пунша, когато изведнъж нещо се промени във втренчения поглед на сивите му очи, сякаш някаква друга гледка се изпречи между него и Малоун. Мур вдигна ръка.

— Шшт! — каза той на френски, когато чашата на Малоун издрънча.

Заслуша се за момент, сетне се надигна, сложи си шапката и излезе навън.

Нощта беше тиха, тъмна и неподвижна, а водата на потока се блъскаше в камъните с пълна сила. В тишината шумът и приличаше на истински потоп. Слухът на Мур обаче долови някакъв друг шум — много далечен, но все пак отчетлив — неравен и откъслечен шум; накратко казано, шум от тежки колела, скърцащи по каменист път. Той се върна в кантората и запали един фенер, с който прекоси двора на тъкачницата и отиде да отвори портата. Големите фургони се приближаваха — чуваше се как тежките копита на товарните коне шляпаха в калта. Мур извика:

— Хей, Джо Скот! Всичко наред ли е?

Вероятно Джо Скот все още се намираше на твърде голямо разстояние, за да може да чуе въпроса. Отговор не последва.

— Всичко наред ли е? — попита Мур още веднъж, когато слоноподобната муцуна на водача на впряга почти докосна лицето му.

Някой скочи на пътя от предната кола и един глас извика:

— Така, така, дяволе, всичко е наред! Хубавичко ги наредихме!

Чуха се стъпки от бягащи нозе. Изоставените фургони спряха на място.

— Джо Скот!

Джо Скот не се обади никакъв.

— Мъргатройд! Пигхилс! Сайкс!

Никакъв отговор. Мистър Мур вдигна фенера си и погледна в колите — в тях нямаше нито хора, нито машини. Бяха празни и изоставени.

Мур обичаше машините. Бе рискувал последния си капитал за покупката на становете и резачките, които бе очаквал тази нощ. Важни за него сделки зависеха от резултата, който трябваше да постигне с тези машини — но къде бяха те?

Думите „хубавичко ги наредихме“ отново отекнаха в ушите му. Какво се бе случило? На светлината на фенера, който той държеше, се видя как чертите на лицето му се изопнаха в странна усмивка — усмивката на човек с решителен дух, който е стигнал до някакъв критичен момент в живота си, когато този решителен дух трябва да изпита силата си, когато трябва да се напрегне и да издържи, или да се скърши. При все това Мур остана спокоен и дори неподвижен, тъй като в този миг не знаеше какво да продума или направи. Постави фенера на земята и застана със скръстени ръце, забил замислен поглед в земята.

Нетърпеливото потропване на един от конете го накара да вдигне нагоре очи. Той зърна проблясването на нещо бяло, прикрепено към част от сбруята. На светлината на фенера това се оказа сгъната бележка. Отвън нямаше адрес, а вътре пишеше: „За диавола от тъкачницата в клисурата.“

Няма да предаваме останалата част със съответния й правопис, който бе твърде особен, а ще я преведем на разбираем език. Там пишеше:

„Твоите дяволски машини са разбити на парченца на бърдото Стилброу, а хората ти са в канавката край пътя с вързани ръце и крака. Приеми това като предупреждение от хора гладуващи, тъй както гладуват жените и децата им, при които те ще се завърнат след това дело. Ако докараш нови машини или пък смяташ да продължаваш както досега, отново ще чуеш за нас. Внимавай!“

— Ще чуя за вас? Да, ще чуя, но и вие ще чуете за мен. При това доста добре. Още сега ще поговоря с вас на бърдото Стилброу.

След като прекара фургоните през портата, той се завтече към къщата. Отвори вратата и бързо, но с тих глас каза няколко думи на двете жени, които се втурнаха да го посрещнат в коридора. След като успокои видимата тревога на едната от тях с кратък разказ за случилото се, той каза на другата:

— Сара, идете до тъкачницата, ето ви ключа, и ударете камбаната с всичка сила. Вземете след това още един фенер и ми помогнете да осветим пред сградата.