От началото на тази история бяха изминали вече две години, откакто Робърт Мур се бе заселил на това място. През тези две години той бе успял да докаже, че е обзет от желание за действие. Занемарената къщурка се превърна в спретнато и подредено с вкус жилище. Част от необработения парцел стана градина, за която той се грижеше с особено, по-точно фламандско усърдие и старание. Що се отнася до тъкачницата, която се помещаваше в една стара постройка и бе оборудвана със стари машини, чиито добри години отдавна бяха отминали, то още от самото начало Мур изрази неодобрението си от подреждането и начина на работа. Целта му бе да извърши радикални промени, които доведе дотам, докъдето позволи ограниченият му капитал. Недостатъчният капитал — пречка за неговия напредък — връзваше ръцете и измъчваше душата му. Мур непрестанно искаше да върви напред. Тази дума „напред“ бе и неговият девиз, но бедността сковаваше действията му. Понякога, когато юздите бяха силно опънати (образно казано), на устата му се появяваше пяна.
При подобно състояние на неговите чувства не можеше да се очаква, че ще помисли за това дали напредъкът му е в ущърб на други. Не бе роден тук, а и заселил се отскоро по тия места, не отдаваше голямо значение на случаите, когато новите изобретения изместваха старите работници. Никога не си задаваше въпроса къде намираха препитание онези, на които вече не плащаше надници. По това свое безразличие той приличаше на хиляди като него, към които гладуващото беднячество на Йоркшир явно предявяваше по-голяма взискателност.
Годините, за които пиша, представляват един доста мрачен период от британската история, като това важи най-вече за историята на северните провинции. По него време войната бе в разгара си и в нея бе въвлечена цяла Европа. Англия, ако не изтощена, бе вече уморена от дългата борба — половината от населението й бе накрая на силите си и желаеше мир на всяка цена. Честта ма нацията се бе превърнала в празна дума без никакво покритие в очите на мнозина, защото погледите им бяха помрачени от глад, а за парче месо те биха продали и най-скъпото си.
Извънредните разпоредби, предизвикани от декретите на Наполеон от Милано и Берлин23
, чиято цел бе да попречат на неутралните сили да търгуват с Франция, засегнаха интересите на Америка и по този начин лишиха йоркширската вълненотекстилна търговия от главния и пазар и я доведоха до ръба на пропастта. По-дребните чуждестранни пазари бяха заситени и не искаха повече стока. Бразилия, Португалия и Сицилия бяха претъпкани с платове за две години напред. По време на тази криза производителите на текстил от севера внедриха нови машини, които неколкократно намалиха нуждата от работна ръка, изхвърляйки по този начин на улицата хиляди, като ги лишиха от всякакъв законен начин за осигуряване на препитание. Последва лоша реколта. Бедствието достигна своя връх. Изчерпаното търпение подаде с охота ръка на размирния дух — започнаха да се долавят гърчовете на някакво морално земетресение, което се надигаше под хълмовете на северните графства. Но както често става в подобни случаи, никой не обръщаше сериозно внимание на това. Когато избухваше бунт за храна в някой промишлен център, когато някоя даракчийница биваше опожарена или пък нападнеха дома на някой индустриалец и улиците се изпълваха със запокитени мебели, а хората се спасяваха с бяг, тогава се вземаха или не се вземаха мерки от местните власти. Залавяха някакъв организатор или по-често му предоставяха възможност да не бъде заловен, отделяха на случилото се няколко реда във вестниците и нещата спираха дотук. Що се отнася до страдалците, чийто единствен капитал бе трудът и които бяха лишени от правото да го упражняват, които не можеха да получат работа, следователно не можеха да получат надници, а това означаваше, че не можеха да получат и хляб — те биваха оставяни да страдат. Навярно бе невъзможно да се избегне това — не можеше да се спре напредъкът на изобретателската мисъл, да се навреди на науката, като се пречи на подобренията. Войната не можеше да бъде спряна, не можеше да се намери и някакво ефикасно облекчение. Помощ не идеше отникъде, затова безработните носеха кръста си — ядяха горчивия хляб и пиеха водата на своята мъка.