Сянката на вятъра

— Какво да стане — възрастта връчва фактура на всички ни. Разболя се и го налегнаха парични проблеми. През 1936 г. големият му син пое издателството, ала той беше от ония, дето не могат да прочетат дори номера на долните си гащи. Фирмата рухна за по-малко от година. За щастие Кабестани не доживя да види какво направиха наследниците му с плода на дългогодишния му труд, нито пък какво направи войната с цялата страна. Една емболия го отнесе в нощта на Вси Светии, с кубинска пура в устата и двайсет и петгодишна девойка на коленете. Синът му беше замесен от друго тесто. Арогантен, както само кретените могат да бъдат. Първата му велика идея бе да се опита да продаде наличните книги от каталога на издателството, наследството на баща му, за да бъдат претопени в хартиена маса. Някакъв приятел, друг нехранимайко с къща в Калдетас и „Бугати“20, успял да го убеди, че хората ще купуват на поразия любовни фоторомани и „Моята борба“, и че ще е нужна сума ти целулоза, за да се задоволи търсенето.

— И успя ли да го направи?

— Не му стигна времето. Малко след като пое юздите на издателството, някакъв тип се появил в дома му и му направил много щедра оферта. Искал да закупи всички романи на Жулиан Каракс, които все още били в наличност, и предлагал да плати за тях цена, три пъти надхвърляща пазарната им стойност.

— Стига, не ми казвайте нищо повече. Искал е да ги изгори — промълвих аз.

Исаак се усмихна, учуден.

— Ами да. Пък аз ви помислих за глупавичък, понеже толкова разпитвахте и не знаехте нищо.

— Кой е бил този човек? — попитах.

— Някой си Обер или Кубер, не си спомням добре.

— Лаин Кубер?

— Познато ли ви звучи?

— Това е името на един герой от „Сянката на вятъра“, последния роман на Каракс.

Исаак свъси вежди.

— Литературен герой?

— В романа Лаин Кубер е името, което използва дяволът.

— Малко театрално, бих казал. Но, който и да е бил, поне е имал чувство за хумор — отсъди Исаак.

Тъй като споменът от срещата ми с оня тип беше още съвсем пресен, не виждах нищо забавно в цялата работа, но реших да запазя мнението си за по-подходящ случай.

— А лицето на този Кубер, или както там му е името, било ли е обгорено, обезобразено?

Исаак ме погледна с отчасти шеговита, отчасти загрижена усмивка.

— Нямам ни най-малка представа. Човекът, който ми разказа всичко това, не го е видял лично, а го е узнал, защото на следващия ден Кабестани младши го разправил на секретарката си. За обгорени лица нищо не ми спомена. Сигурен ли сте, че тая идея не ви е хрумнала от някой радиосериал?

Поклатих глава, решен да сменя темата.

— И как завършило всичко? Синът на издателя продал ли е книгите на Кубер? — попитах.

— Тъпоумният негодник решил да изхитрува. Поискал още по-голяма сума от предложената и Кубер оттеглил офертата си. Няколко дена по-късно складът на издателство „Кабестани“ в Пуебло Нуево се подпалил и изгорял до основи малко след полунощ. При това съвсем безплатно.

Въздъхнах.

— И какво станало с книгите на Каракс? Навярно са унищожени?

— Почти всички. За щастие, секретарката на Кабестани, когато дочула за онова предложение, била обзета от някакво предчувствие и на своя глава отишла в склада и си прибрала по един екземпляр от всяко заглавие на Каракс. Именно тя поддържаше цялата кореспонденция с автора и с годините между тях се бе завързало известно приятелство. Казваше се Нурия и май беше единственият човек в издателството, а вероятно и в цяла Барселона, който четеше романите на Каракс. Нурия по начало има слабост към изгубените каузи. От малка прибираше разни животинки от улицата и ги носеше вкъщи. С течение на времето премина към осиновяване на неудачни романисти, навярно защото баща й искаше да бъде такъв, а никога не го постигна.

— Вие май я познавате много добре.

Исаак пак ми показа онази своя усмивка на куцо дяволче.

— Даже по-добре, отколкото си мисли. Тя ми е дъщеря.

Умълчах се, загризан от съмнение. Колкото повече се разгръщаше тази история, толкова по-объркан се чувствах.

— Доколкото ми е известно, Каракс се е завърнал в Барселона през 1936 г. Някои казват, че тук е умрял. Останали ли са негови роднини в града? Някой, който би могъл да знае нещо за него?

Исаак въздъхна.

— Един Господ знае. Мисля, че родителите му се били разделили още преди много време. Майката заминала за Южна Америка, където се омъжила повторно. Доколкото зная, с баща си Каракс прекъснал връзка, след като се установил в Париж.

— Защо?

— Знам ли. Хората си усложняват живота, сякаш не е достатъчно сложен и без това.

— Дали е още жив?

— Надявам се. Беше по-млад от мен, но вече излизам рядко, а от години съм престанал да чета некролози, защото познатите ми мрат като мухи, от което човек наистина се стряска. Сигурен съм обаче, че Каракс бе фамилното име на майката. Фамилията на бащата беше Фортуни. Държеше един магазин за шапки на Ронда де Сан Антонио, и доколкото зная, не се разбираше особено със сина си.

— Възможно ли е тогава при завръщането си в Барселона Каракс да се е изкушил да посети дъщеря ви Нурия, щом не е бил в добри отношения с баща си, а с нея го е свързвало някакво приятелство?