Сянката на вятъра

— Знам ли. Нямам представа дали наистина го е обичала. Тия работи всеки си ги къта в сърцето, а тя сега е омъжена жена. Аз на вашите години имах една годеница, Тересита Боадас се казваше, която шиеше престилки в текстилната фабрика „Сантамария“ на улица „Комерсио“. Тя беше на шестнайсет, с две години по-малка от мен, и беше първата жена, в която се влюбих. Хич не ме гледайте така, знам какво си мислите вие, младите — че старците никога не сме се влюбвали. Бащата на Тересита имаше количка за лед на пазара Борне и беше ням по рождение. Хабер си нямате каква уплаха преживях в деня, когато му поисках разрешение да се оженя за дъщеря му, а той пет минути стоя вторачен в мен, без да обели дума и с кирката за лед в ръка. Две години пестих, за да купя венчална халка, когато Тересита се разболя. Прихванала нещо в цеха, тъй ми рече. За шест месеца угасна от туберкулоза. Още си спомням как стенеше немият в деня, когато я погребахме в гробището на Пуебло Нуево.

Исаак потъна в дълбоко мълчание. Не смеех даже да дишам. След малко вдигна поглед и ми се усмихна.

— И таз добра, че това беше преди петдесет и пет години. Но ако трябва да съм искрен, и ден не минава, в който да не си спомня за нея, за разходките ни до руините от Световното Изложение през 1888 г. и за смеха й, когато й четях стихотворенията, които пишех в задната стая на бакалницата за колбаси и колониални стоки на чичо ми Леополдо. Спомням си даже лицето на една циганка, която ни гледа на ръка на плажа Богател и предрече, че ще си останем завинаги заедно. В известен смисъл това не бе лъжа. Тъй че какво да ви кажа? Да, мисля, че Нурия още си спомня за този мъж, макар и да не го споменава. И тъкмо това никога няма да простя на Каракс. Вие сте още много млад, но аз знам как боли от тия неща. Ако искате да знаете мнението ми, Каракс беше крадец на сърца и отнесе сърцето на дъщеря ми или в гроба, или в пъкъла. Само за едно ви моля, в случай че я видите и разговаряте с нея: да ми кажете как е тя. Разберете дали е щастлива — и дали е простила на баща си.

Малко преди зазоряване, понесъл само един светилник, Исаак ме въведе за втори път в Гробището на забравените книги. Когато се озовах там, си представих как дъщеря му е вървяла из същите тъмни и безкрайни коридори, водена от същата решимост, която тласкаше и мен: да спаси книгата. Отначало имах чувството, че си спомням маршрута, по който бях минал при първото си посещение на това място, стиснал ръката на баща си. Скоро обаче разбрах, че поради криволиците на лабиринта коридорите образуват извивки и спирали, които беше непосилно да запомниш. Три пъти се опитах да мина по един път, който уж бях запаметил, но и трите пъти лабиринтът ме върна в началната точка. Исаак ме чакаше там с усмивка.

— Смятате ли някой ден да се върнете за книгата? — попита той.

— Разбира се.

— В такъв случай навярно няма да е зле да прибегнете до малка хитрост.

— Хитрост ли?

— Младежо, май много-много не ви сече пипето, а? Спомнете си за Минотавъра.

Трябваха ми няколко секунди, за да схвана предложението му. Исаак измъкна от джоба си едно вехто джобно ножче и ми го подаде.

— Оставете по един малък белег на всеки завой, резка, която само вие да познавате. Това е старо дърво и по него има толкова драскотини и бразди, че никой няма да забележи вашите, освен ако не знае какво търси…

Последвах съвета му и отново навлязох в сърцето на лабиринта. Всеки път, когато променях посоката си, се спирах, за да издълбая по едно К и едно С на рафтовете откъм страната на коридора, по който бях избрал да вървя. Двайсет минути по-късно вече се бях изгубил напълно в недрата на кулата и мястото, на което щях да погреба книгата, ми се разкри съвсем случайно. Отдясно съзрях редица томове за освобождаване на имущество от амортизация, излезли от перото на знаменития Ховелянос21. В моите юношески очи такъв камуфлаж би разубедил дори най-лукавите умове. Извадих няколко от книгите и разгледах втората редица, скрита зад тези стожери от гранитна проза. Сред облачета прах няколко комедии от Моратин22 и едно новичко издание на „Курнал и Гуелфа“23 стояха редом с „Богословско-политически трактат“ на Спиноза. В изблик на остроумие реших да заточа Каракс между един годишник със съдебни решения от гражданските трибунали в Жерона, издаден през 1901 г., и колекция романи на Хуан Валера. За да освободя място, реших да взема сборника с поезия от Златния век, които ги разделяше, и на негово място пъхнах „Сянката на вятъра“. Сбогувах се с романа с едно намигване и отново върнах на мястото й антологията на Ховелянос, възстановявайки стената на първата редица от книги.