Сянката на вятъра

— Хайде, шефе, облечете тия дрехи, ако обичате; тук вашата ерудиция е извън всяко съмнение — обадих се аз, за да избавя баща си от това многословие.

Погледът на Фермин Ромеро де Торес искреше от признателност. Той излезе от ваната, целият сияещ. Баща ми го загърна с хавлиена кърпа. Просякът се смееше от неподправеното удоволствие от допира на чистата тъкан до кожата му. Помогнах му да си облече дрехите, които сигурно му бяха с десет номера по-големи. Баща ми си свали колана и ми го подаде, за да препаша Фермин.

— Сега сте направо като картина — рече баща ми. — Нали, Даниел?

— Всеки би го взел за киноартист.

— А, оставете тая работа, не съм вече, каквото бях. Какви мускули имах — същи Херкулес, но ги изгубих в затвора и оттогава…

— Че защо, на мен ми приличате на Шарл Боайе26, поне във фигурата — възрази баща ми. — Което ми напомня, че исках да ви предложа нещо.

— За вас, господин Семпере, човек убивам, ако трябва. Само ми кажете името и ще го ликвидирам тоя тип, без да се мъчи.

— Чак дотам няма да стигнем. Имах предвид работа в книжарницата. Става дума за търсене на редки книги за нашите клиенти. Това е, кажи-речи, литературна археология; за тази цел трябва да се познават колкото класиците, толкова и основните техники на черната борса. Засега не мога да ви плащам много, но ще се храните на нашата трапеза и, докато ви намерим добър пансион, ще се настаните у нас, ако ви е удобно.

Просякът изгледа и двама ни, направо онемял.

— Какво ще кажете? — попита баща ми. — Присъединявате ли се към екипа?

Стори ми се, че Фермин Ромеро де Торес се канеше да отговори нещо, но не можа, защото в този миг избухна в плач.

С първата си заплата Фермин Ромеро де Торес си купи великолепна шапка и чифт галоши, и настойчиво покани баща ми и мен на супа с волска опашка, каквато сервираха в понеделниците в един ресторант на две пресечки от Пласа Монументал. Баща ми му беше намерил стая в един пансион на улица „Хоакин Коста“; там, благодарение на приятелството на нашата съседка Мерседитас с хазяйката, можехме да избегнем попълването на искания от полицията документ за наемателите, така че Фермин Ромеро де Торес да не бъде надушен от инспектор Фумеро и неговите хора. Понякога си спомнях за страшните белези, с които бе нашарено тялото му. Изкушавах се да го разпитам за тях, опасявайки се, че инспектор Фумеро би могъл да има пръст в тая работа, но нещо в погледа на клетия човек ми подсказваше, че е по-добре да не засягам темата. Някои ден сам щеше да ни разкаже, когато сметнеше за уместно. Всяка сутрин точно в седем Фермин ни чакаше на вратата на книжарницата, с безупречна външност и вечно засмян, готов да работи дванайсет или повече часа, без да спира. Бе открил у себе си страст към шоколада и рулцата със сладко, която не отстъпваше на възторга му от великите автори на гръцката трагедия, и поради това малко бе наддал на тегло. Бръснеше се като господинчо, приглаждаше си косата назад с брилянтин и си беше пуснал тъничък мустак, за да е в крак с модата. Месец след като излезе от онази вана, бившият просяк беше направо неузнаваем. Ала колкото и да бе зрелищна тази трансформация, онова, с което Фермин Ромеро де Торес наистина ни изуми, бяха уменията му на бойното поле. Оказа се, че детективските му инстинкти, които бях приписал на трескави измислици, се отличават с хирургическа прецизност. В неговите ръце и най-необичайните поръчки се разрешаваха за дни, ако не и за часове. Нямаше заглавие, което да не познава, нито хитрост, до която да не прибегне, за да го купи на добра цена. Със сладки приказки и винаги под измислена самоличност се промъкваше в личните библиотеки на херцогините на Авенида Пиърсън и разни дилетанти, запалени по конната езда, и сполучваше да ги убеди да му подарят търсените книги или да му ги продадат на безценица.

Трансформацията на просяка в образцов гражданин изглеждаше същинско чудо — една от онези истории, които свещениците в бедните енории разказват с такава наслада, за да илюстрират безкрайното Божие милосърдие; истории, прекалено съвършени, за да са истина, досущ като рекламите на стимуланти за коса, окачени по трамваите. Един неделен ден, три месеца и половина след като Фермин започна работа в книжарницата, телефонът в дома ни на улица „Санта Ана“ ни събуди в два часа сутринта. Беше хазяйката на пансиона, където бе отседнал нашият детектив. С пресеклив от вълнение глас тя ни обясни, че господин Ромеро де Торес се е заключил в стаята си отвътре, крещи като луд, удря по стените и се кълне, че ако някой влезе, ще си пререже гърлото със счупена бутилка.

— Не викайте полиция, моля. Ей сегичка идваме.