Сянката на вятъра

Фермин Ромеро де Торес ме изгледа внимателно, заинтригуван от това аскетично изявление.

— Мислех, че оная нощ, когато ви бяха цапардосали…

— Ако от всичко болеше само колкото от шамар…

Фермин като че ли прочете мислите ми и се усмихна съучастнически.

— Ами вижте, не се кахърете, защото най-хубавото при жените е да ги откриваш. Нищо не може да се сравни с първия път. Човек не знае какво е животът, докато не съблече жена за пръв път. Копче по копче, сякаш белиш бая горещ картоф в зимна нощ. Аааах…

След няколко секунди Вероника Лейк28 се появи на сцената и Фермин се озова в друго измерение. Възползвайки се от едни кадри, в които чаровницата не бе на екрана, Фермин заяви, че ще посети щанда на лакомства в коридора, за да се подкрепи. След като бе гладувал месеци наред, моят приятел ядеше без мярка, но благодарение на светкавичния си метаболизъм никога не изгуби напълно онзи изпосталял, недохранен следвоенен вид. Останах сам, като почти не следях действието на екрана. Ще излъжа, ако кажа, че мислех за Клара. Мислех само за тялото й, тръпнещо под тласъците на учителя по музика, искрящо от пот и наслада. Откъснах поглед от екрана и тъкмо тогава забелязах зрителя, който бе влязъл току-що. Видях как силуетът му се придвижи към центъра на партера, шест реда преди мен, и седна. Кината са пълни със самотници, мина ми през ум. Също като мен.

Опитах се да се съсредоточа в действието, чиято нишка бях изгубил. Красавецът на екрана, циничен детектив, ала с добро сърце, тъкмо обясняваше на един второстепенен герой защо жените като Вероника Лейк са гибел за всеки истински мъж, ала все пак не ти остава нищо друго, освен да ги обичаш отчаяно и да загинеш, сразен от коварството им. Фермин Ромеро де Торес, който полека се превръщаше във вещ критик, наричаше тоя сорт филми „историята за богомолката“. Според него това бяха само фантазии на женомразци, предназначени за страдащи от запек чиновници и посърнали от скука набожни женоря, които си мечтаят да се отдадат на порока и да водят живот на най-долни развратници. Усмихнах се при мисълта за бележките под линия, които би направил моят приятел, критикът, ако не бе отишъл на рандеву с щанда за лакомства. Усмивката ми замръзна изведнъж. Зрителят, седнал шест реда пред мен, се бе обърнал и ме гледаше втренчено. Мъглявият сноп от прожектора пронизваше мрака на киносалона — повей от примигваща светлина, която едва рисуваше по екрана линии и цветни петна. Незабавно познах Кубер, мъжа без лице. Очите без клепки искряха със стоманен поглед. Устата без устни, ухилена, се облизваше в тъмното. Усетих как ледени пръсти сграбчват сърцето ми. Двеста цигулки гръмко засвириха на екрана, чуха се изстрели, викове и сцената се стопи в чернота. За миг партерът потъна в пълен мрак и усещах единствено пулса, който отекваше като удари с чук в слепоочията ми. На екрана бавно изплува нова сцена и мракът на салона се разсея в пара от синкав и пурпурен здрач. Човекът без лице бе изчезнал. Обърнах се и видях един силует да се отдалечава по коридора, разминавайки се с Фермин Ромеро де Торес, който тъкмо се връщаше от своето гастрономическо сафари. Приятелят ми намери нашия ред и пак седна на мястото си. Подаде ми шоколадче с пълнеж и ме изгледа дискретно.

— Даниел, пребледнял сте като кълка на монахиня. Добре ли сте?

Невидим дъх се носеше из партера.

— Мирише странно — отбеляза Фермин. — Като кисела пръдня на нотариус или прокурор.

— Не. Мирише на изгоряла хартия.

— Хайде, хапнете един лимонов сладкиш „Сугус“ и всичко ще ви мине.

— Не ми се яде.

— Ами вземете го все пак, че човек никога не знае кога един „Сугус“ ще го избави от беда.

Прибрах сладкиша в джоба на сакото си и преплавах през остатъка от филма, без да обръщам внимание нито на Вероника Лейк, нито на жертвите на нейния фатален чар. Фермин Ромеро де Торес напълно се бе отдал на зрелището и на своите шоколадчета. Когато прожекцията свърши и запалиха лампите, имах чувството, че съм се събудил от лош сън и се изкушавах да приема появата на оня тип в партера като илюзия, трик на паметта. Беглият му поглед в мрака обаче бе достатъчен, за да схвана посланието му. Не бе забравил нито за мен, нито за нашия договор.

12

Първият резултат от появата на Фермин в живота ни бързо стана очевиден: открих, че разполагам с много повече свободно време. Когато не беше на лов за някоя екзотична книга, за да задоволи изискванията на клиентите, Фермин организираше наличностите в склада, измисляше рекламни стратегии за пропагандиране на книжарницата в квартала, лъскаше до блясък фирмената табела и витрините или бършеше с напоен в спирт парцал гърбовете на книгите, докато светнеха. При това положение реших да посветя свободните си часове на две занимания, които напоследък бях занемарил: да се помъча да разбуля загадката на Каракс и най-вече да прекарвам повече време с моя приятел Томас Агилар, който бе започнал да ми липсва.