Сянката на вятъра

В следващия момент вече се бяха впуснали в непонятна дискусия за математически тайни, която на мен ми звучеше като китайски. Фермин винаги се обръщаше към него на „вие“ или с титлата „доктор“ и се държеше така, сякаш не забелязваше заекването на момчето. В отговор на безкрайното търпение, което Фермин проявяваше към него, Томас му носеше кутии с швейцарски шоколадови бонбони, върху чиито обложки имаше снимки на невъзможно сини езера, крави сред яркозелени пасища и часовници с кукувичка.

— Вашият приятел Томас е талантлив, но му липсва посока в тоя живот и мъничко нахалство, а без тия неща не се прави кариера — разсъждаваше Фермин Ромеро де Торес. — Ех, това е то умът на учения. Вижте например дон Алберт Айнщайн. Да измисли толкова чудесии, а първото, на което намериха практическо приложение, беше атомната бомба, и то без негово съгласие. Пък и с тоя вид на боксьор на Томас ще му е много трудно в академичните кръгове, защото в живота предразсъдъците играят главна роля.

Загрижен да спаси Томас от живот на оскъдица и липса на разбиране, Фермин бе решил, че трябва да насърчава латентното му красноречие и общителност.

— Човекът, както подобава на една добра маймуна, е социално животно и за него са свойствени другарлъкът, шуробаджанащината, мошеничеството и клюкарството като правила на етическото поведение — изтъкваше той. — Това си е чиста биология.

— Не преувеличавате ли малко?

— Ех, какъв наивник сте понякога, Даниел.

Томас бе наследил суровата си външност от своя баща, преуспяващ управител на агенция за недвижими имоти, който имаше кантора на улица „Пелайо“ до универсалния магазин „Ел Сигло“. Господин Агилар спадаше към онази порода от привилегировани умове, които винаги имат право. Човек с непоклатими убеждения, той вярваше — наред с много други неща, — че синът му страда от малодушие и умствена недостатъчност. За да компенсира тези позорни дефекти, той ангажираше какви ли не частни учители с едничката цел да вкарат в по-нормално състояние първородния му син. „Искам да се отнасяте към сина ми, сякаш е имбецил, ясен ли съм?“ Неведнъж го чувах да изрича тези слова. Учителите опитваха какво ли не, включително и молби, но Томас имаше навика да се обръща към тях само на латински — език, който владееше с достойна за самия папа лекота и на който говореше, без да заеква. Рано или късно, домашните наставници напускаха от отчаяние и от страх, че момчето е обсебено и може да им отправи някакви демонични заповеди на арамейски. Единствената надежда на господин Агилар беше, че военната служба ще направи от сина му полезен човек.

Томас имаше сестра, с година по-малка от нас — Беатрис. На нея се дължеше нашето приятелство, защото, ако не я бях видял в онзи далечен следобед, уловила ръката на баща си в очакване на края на часовете, и не ми бе хрумнало да отправя безвкусна шега по неин адрес, моят приятел никога нямаше да ме напердаши и аз никога не бих се осмелил да разговарям с него. Беа Агилар беше живо копие на майка си и баща й я ценеше като зеницата на очите си. Червенокоса и извънредно бледа, тя винаги носеше най-скъпи рокли от коприна или фина вълна. Имаше фигура на манекен и ходеше изправена като бастун, самомнителна и убедена, че е принцеса от някаква собствена приказка. Очите й бяха сини със зеленикав оттенък, но тя самата настояваше, че цветът им бил „изумруден и сапфирен“. Въпреки че бе прекарала дълги години в строго католическо училище, или може би тъкмо поради това, когато не бе под погледа на баща си, Беа пиеше анасонлийка във висока чаша, носеше копринени чорапи от елегантния магазин „Сивата Перла“ и се гримираше като онези филмови вампирки, които смущаваха сънищата на моя приятел Фермин. Аз изобщо не можех да я понасям, а тя отговаряше на неприкритата ми враждебност с вяли погледи, пълни с презрение и безразличие. Беа имаше годеник, които отбиваше военната си служба като младши лейтенант в Мурсия. Той бе зализан фалангист30 на име Пабло Каскос Буендия и произхождаше от стара фамилия, която притежаваше множество корабостроителници в устията на галисийските реки. Младши лейтенантът Каскос Буендия, които през повечето време бе в отпуск благодарение на един свой чичо във Военното правителство, вечно държеше скучни речи за генетичното и духовно превъзходство на испанския народ и неминуемия залез на болшевишката империя.

— Маркс умря — тържествено заявяваше той.

— През 1883 г., ако трябва да бъдем точни — казвах аз.

— Ти да мълчиш, нещастник такъв, че като те фрасна, ще отхвърчиш до Ла Риоха31.

Неведнъж улавях Беа да се усмихва на себе си пред глупостите, които дрънкаше нейният приятел, младши лейтенантът. В такива случаи тя вдигаше поглед и ме наблюдаваше с непроницаемо изражение. Аз й се усмихвах с онази вяла сърдечност, характерна за врагове във временно примирие, но бързо отвръщах очи. По-скоро бих умрял, отколкото да си го призная, но в дълбините на душата си се боях от нея.

13