Сянката на вятъра

Взех пакета с книгите, който сам бях приготвил предната нощ — две издания на Рилке и едно апокрифно есе относно дълбочината на националното чувство, приписвано на Дарвинов последовател — и оставих баща ми и Фермин да спорят за нравите и обичаите.

Денят беше прекрасен, небето — ослепително синьо, а чистият и свеж ветрец ухаеше на есен и море. Винаги най-много съм обичал Барселона през октомври. Тогава сякаш душата на града се разхожда из улиците, а човек се чувства помъдрял само като пийне от стария фонтан на Каналетас, чиято вода през тия дни като по чудо няма вкус на хлор. Крачех пъргаво покрай ваксаджии, писарушки, които се връщаха на работа след сутрешното си кафенце, продавачи на лотарийни билети и цял балет от метачи, които лъскаха града сякаш с четка на художник, без да бързат и с прецизност на поантилисти33. В тия години Барселона вече почваше да се изпълва с автомобили и когато стигнах до светофара на улица „Балмес“, забелязах и на двата тротоара тълпи чиновници със сиви пардесюта и гладни погледи, които поглъщаха с очи един „Стюдбейкър“34, както биха зяпали някоя певачка по пеньоар. Поех нагоре по „Балмес“ към Гран Виа, като си проправях път сред светофари, трамваи, автомобили и даже мотоциклети с кошове. На една витрина видях плакат на „Филипс“, който провъзгласяваше идването на нов месия — телевизията; говореше се, че тя ще промени живота ни и ще превърне всички ни в хора от бъдещето, също като американците. Фермин Ромеро де Торес, които винаги бе в течение на всякакви изобретения, вече бе предрекъл какво ще излезе от тая работа.

— Телевизията е Антихристът, друже мой Даниел; казвам ви, че само след три или четири поколения хората вече няма да знаят как да пръднат сами. Човекът ще се върне към пещерите, към средновековната варварщина и към едни състояния на тъпоумие, които даже плужеците са превъзмогнали още през плейстоцена. Тоя свят няма да загине от атомна бомба, както ни казват вестниците — не, ще загине от смях, от баналност, от факта, че си прави шега с всичко, че и лоша шега на това отгоре.

Кабинетът на професор Веласкес се намираше на втория етаж на факултета по литература, в дъното на обляна в прашна светлина галерия, която бе облицована с плочки с шахматен мотив и гледаше към южния заграден двор. Заварих професора на вратата на една аудитория. Даваше си вид, че уж слуша някаква студентка със забележителна фигура, облечена с тъмночервен костюм, който силно подчертаваше талията й и разкриваше прасци като на гръцка статуя, ослепителни във фините копринени чорапи. Професор Веласкес се славеше като донжуан и мнозина твърдяха, че сантименталното обучение на всяка уважавана госпожица остава незавършено без пословичния уикенд в някое хотелче на Пасео Де Сиджес, където да рецитира александрини на четири очи с изтъкнатия академик. Търговският ми инстинкт ми подсказа, че не е разумно да прекъсвам разговора му, затова реших да убия времето, като направя мислена рентгенография на възхитителната ученичка. Не зная дали енергичната разходка бе повдигнала духа ми, или в случая роля изиграха моите осемнайсет години и фактът, че прекарвах повече време сред музи, затворени между кориците на стари книги, отколкото в компанията на момичета от плът и кръв, които ми изглеждаха на светлинни години от призрака на Клара Барсело. Каквато и да бе причината, в оня миг, докато изучавах всяка извивка от анатомията на студентката — която бе с гръб към мен, ала въображението ми я рисуваше великолепно от всички ъгли — сякаш ми поникнаха зъби, дълги цяла педя.

— Я, че това е Даниел — възкликна професор Веласкес. — Добре, че идваш ти, а не оня палячо, който дойде последния път, оня тип с тореадорското име, дето изглеждаше или пиян, или готов за освидетелстване. Представяш ли си, хрумна му да ме пита за етимологията на думата „препуциум“, и то с една ирония, която съвсем не беше уместна.

— Това е, защото докторът му предписа много силни лекарства. Има някакъв проблем с черния дроб.

— Има си хас, сигурно кърка от сутрин до вечер — отсече Веласкес. — На ваше място щях да се обърна към полицията. Тоя тип с положителност има досие. А как му вонят краката, мили Боже! Абе край нас се мотаят сума ти скапани комуняги, които не са се къпали, откак падна Републиката.

Тъкмо се канех да измисля някое прилично извинение, за да оправдая Фермин, когато студентката, която до момента бе разговаряла с професор Веласкес, се обърна и аз направо си глътнах езика. Видях я да ми се усмихва и ушите ми пламнаха.

— Здравей, Даниел — рече Беатрис Агилар.

Кимнах за поздрав, онемял от откритието, че съм точил лиги, без да знам, за сестрата на най-добрия си приятел, за същата онази Беа, която всяваше такъв страх у мен.

— А, значи се познавате? — попита Веласкес заинтригуван.

— Даниел е стар приятел на семейството ни — обясни Беа. — И единственият, който някога е дръзвал да ми каже, че съм превзета и много се надувам.

Професорът ме погледна изумено.

— Оттогава са минали десет години — уточних аз. — Пък и не го казах на сериозно.

— Е, аз още чакам да ми се извиниш.