Сянката на вятъра

— Грешиш за мен, защото наистина можем да бъдем приятели, ако ми позволиш да опитам — сега, когато знаеш колко малко струвам. Грешиш и за Барселона. Може да си мислиш, че си я опознала достатъчно, ала аз ти гарантирам, че не е така, и ще ти го докажа, стига да ми дадеш възможност.

Видях как лицето й се озари от усмивка и една бавна, безмълвна сълза се стече по бузата й.

— Дано да си прав — рече. — Ако ли не, ще кажа на брат ми и той ще ти откъсне главата като тапа.

Протегнах й ръка.

— Изглежда справедливо. Е, приятели ли сме?

Тя ми подаде своята.

— По кое време свършват лекциите ти в петък? — попитах аз.

Поколеба се за миг.

— В пет часа.

— Ще те чакам в двора точно в пет и преди да мръкне, ще ти кажа, че в Барселона има нещо, което още не си видяла, и че не можеш да отидеш в Ел Ферол с тоя кретен. Изобщо не мога да повярвам, че го обичаш, и ако тръгнеш с него, градът все ще те преследва и ще умреш от мъка.

— Изглеждаш много сигурен в себе си, Даниел.

Аз, който никога не бях сигурен дори колко е часът, кимнах с убеждението на невежия. Останах там, загледан в силуета й, който се отдалечаваше по безкрайния коридор, докато накрая се стопи в здрача, и се запитах какво всъщност съм направил.

15

Магазинът за шапки „Фортуни“, или каквото бе останало от него, крееше в подножието на една тясна, жалка наглед, почерняла от сажди сграда на Ронда де Сан Антонио, близо до Пласа де Гоя. Буквите, гравирани на зацапаното стъкло, още се четяха, а на фасадата все така се поклащаше табела във формата на бомбе, която обещаваше модели, направени по мярка, както и последните парижки новости. Вратата бе обезопасена с катинар, който явно не бе докосван поне от десет години. Залепих чело на стъклото, като се опитвах да зърна нещо в мрачния интериор.

— Ако сте дошли за наема, закъснели сте — рече един глас зад гърба ми. — Управителят на сградата вече си е отишъл.

Жената, която ми говореше, навярно бе около шейсетте и носеше националната униформа, типична за набожните вдовици. Чифт ролки за коса се подаваха изпод розовата кърпа на главата й, а подплатените й пантофи бяха в тон с дългите до коляното чорапи с телесен цвят. Предположих, че е портиерката на кооперацията.

— Под наем ли се дава магазинът? — попитах.

— Не сте ли дошли за това?

— По принцип не, ама знае ли човек, може и да проявя интерес.

Портиерката се навъси, като явно се опитваше да реши дали съм случаен бърборко или все пак заслужавам някакво доверие. Лепнах на лицето си най-ангелската от всичките си усмивки.

— Отдавна ли е затворен магазинът?

— Поне от дванайсет години, откак умря старецът.

— Господин Фортуни? Познавахте ли го?

— От четирийсет и осем години съм тук, млади човече.

— Тогава навярно сте познавали и сина на господин Фортуни.

— Жулиан? Ама разбира се.

Извадих от джоба си обгорената снимка и й я показах.

— Бихте ли могли да ми кажете дали младежът, който се вижда на тази снимка, е Жулиан Каракс?

Жената ме изгледа с известно недоверие. Взе фотографията и се вторачи в нея.

— Познавате ли го?

— Каракс беше моминското име на майка му — обясни портиерката с леко неодобрение. — Да, това е Жулиан. Спомням си го съвсем русичък, само че тук, на снимката, косата му изглежда по-тъмна.

— Ще можете ли да ми кажете кое е момичето до него?

— А кой пита?

— Прощавайте, казвам се Даниел Семпере. Опитвам се да науча нещо за господин Каракс, за Жулиан.

— Жулиан замина за Париж някъде през 1918-та или ’19-та година. Нали разбирате, баща му искаше да го прати в армията. Мисля, че майката го взе със себе си, за да го отърве от тая работа, горкичкия. Тук остана само господин Фортуни, горе в мансардата.

— Имате ли представа дали Жулиан някога се е връщал в Барселона?

Портиерката ме изгледа мълчаливо.

— Ама вие не знаете ли? Жулиан умря в Париж още същата година.

— Моля?

— Казвам ви, че Жулиан почина. В Париж, малко след пристигането си. По-добре да беше отишъл в армията.

— А мога ли да попитам откъде знаете това?

— Ами от баща му, откъде иначе?

Кимнах бавно.

— Разбирам. А той каза ли ви от какво е починал синът му?

— Да си призная, от стареца не научих никакви подробности. Един ден, малко след заминаването на Жулиан, пристигна писмо за него и когато споменах пред баща му, той каза, че синът му е умрял и ако пристигне нещо друго за него, направо да го хвърля. Защо ме гледате така?

— Господин Фортуни ви е излъгал. Жулиан не е умрял през 1919 г.

— Ама какво говорите?

— Жулиан е живял в Париж поне до 1935 г., след което се е върнал в Барселона.

Лицето на портиерката грейна.

— Значи е тук, в Барселона? Къде?

Кимнах, като се надявах да я насърча да ми разкаже повече.

— Света Богородице… Как ме зарадвахте само, ако наистина е жив де, защото беше много обичливо дете, малко странно и доста занесено, да, ама имаше нещо у него, което направо ти грабваше сърцето. Никакъв войник нямаше да излезе от него, то си личеше отдалече. Моята Исабелита страшно го харесваше. Представете си, по едно време даже си мислех, че ще вземат да се оженят — ех, детска му работа… Може ли пак да видя снимката?