Сянката на вятъра

Подадох й фотографията отново. Портиерката се взираше в нея, сякаш бе някакъв талисман, билет за връщане в годините на младостта й.

— Не е за вярване, сякаш се е завърнал тук ей сегичка… а оня проклетник да разправя, че бил умрял! Е, открай време си има такива хора — нали всичко трябва да има на тоя свят. И какво е станало с Жулиан в Париж? Сигурно е забогатял. Винаги ми се е струвало, че ще се замогне някой ден.

— Е, не съвсем. Станал е писател.

— Писал е разкази?

— Да, нещо подобно. Романи.

— За радиото ли? Ех, че хубаво. Знаете ли, хич не съм учудена. От мъничък все разправяше разни истории на хлапетиите в квартала. Понякога през лятото моята Исабелита и братовчедките й се качваха нощем горе на терасата, за да го слушат. Казваха, че никога не повтаря една и съща история два пъти. Вярно, че все ги измисляше едни такива, за мъртъвци и духове. Нали ви рекох, че си беше малко странно дете. Ама с баща като неговия по-странното е, че не беше напълно смахнат. Нищо чудно, че жена му накрая го остави, защото той хич не беше стока. Вижте сега, аз никога не си пъхам носа в чуждите работи, не съм от тия, дето връзват кусур на хората. Тоя мъж обаче не беше свестен. В една кооперация нищо не остава скрито-покрито. Той я биеше, знаете ли? Вечно се чуваха викове от техния апартамент и неведнъж се налагаше да идва полицията. Разбирам, че мъжът понякога трябва да побийва жена си, за да я накара да го уважава, не казвам, че не бива; много курвета има на тоя свят и младите момичета вече не ги възпитават като едно време. Ама на тоя му беше кеф да я пердаши за щяло и нещяло, нали ме разбирате? Бедната жена имаше само една приятелка, младо момиче на име Висентета, което живееше в апартамент 2 на четвъртия етаж. Понякога отиваше при Висентета, горката, само и само да избяга от побоищата на мъжа си. И й разправяше едни неща…

— Какви например?

Портиерката доби поверително изражение, като повдигна едната си вежда и се огледа предпазливо наоколо.

— Например, че детето не било на шапкаря.

— Кой, Жулиан? Искате да кажете, че Жулиан не е бил син на господин Фортуни?

— Така е казала французойката на Висентета, може би от озлобление или пък Бог знае защо. Момичето ми го разправи години по-късно, когато те вече не живееха тук.

— В такъв случай кой е бил истинският баща на Жулиан?

— Това французойката никога не й казала. Може и на нея самата да не й е било ясно, нали ги знаете какви са чужденците.

— Мислите ли, че затова я е биел мъжът й?

— Кой знае? Три пъти се наложи да я взимат в болница, представяте ли си, три пъти. А онази свиня имаше наглостта да разправя наляво и надясно, че сама си била виновна, че била пияница и от много къркане все падала из къщи и се удряла. На мен обаче не ми минават такива! Той вечно имаше разправии с всички съседи. Веднъж се оплака в полицията, че покойният ми съпруг, мир на праха му, откраднал от магазина му. Да, той си въобразяваше, че всички от Мурсия36 са крадци и безделници, а ние сме от Убеда37, представете си само…

— Споменахте ли, че ви е познато момичето, което се вижда до Жулиан на снимката?

Портиерката отново се съсредоточи върху изображението.

— Никога не съм я виждала. Много е хубавка.

— От снимката човек може да помисли, че са били сгодени — загатнах аз, за да я накарам да размърда паметта си.

Тя ми върна фотографията, като клатеше глава.

— Аз от снимки не разбирам. Доколкото зная, Жулиан нямаше приятелка, но и да е имал, на мен ли щеше да каже? Какви усилия ми струваше да разбера, че моята Исабелита се е забъркала с него… вие, младите, никога нищо не разправяте. А пък ние, старците, не знаем как да млъкнем.

— А спомняте ли си неговите приятели, някой по-специален, които да е идвал насам?

Жената сви рамене.

— Ех, много време мина оттогава. Пък и през последните години Жулиан, знаете ли, почти не се свърташе тук. Беше се сприятелил в училище с едно момче от много добро семейство — Алдая. Голяма работа бяха те! Сега вече никой не ги споменава, ама по онова време за тях се говореше като за кралското семейство. Много пари, много нещо. Това го знам, защото понякога изпращаха кола да вземе Жулиан. Ех, каква кола, да бяхте я видели! Такава и Франко няма, казвам ви. С шофьор и цялата лъскава. Моят Пако, който разбираше от коли, казваше, че била ролсрой или нещо такова. Абе биваше си я, дума да няма.

— Спомняте ли си малкото име на този приятел на Жулиан?

— Вижте, с фамилия като Алдая не ти трябват малки имена, ако разбирате какво искам да кажа. Спомням си и едно друго момче, малко вятърничаво, Микел му викаха. Мисля, че и той му беше съученик. Само не ме питайте за фамилията или как е изглеждал.

Разговорът ни като че ли бе стигнал до мъртва точка и се боях, че портиерката ще почне да губи интерес. Реших да последвам едно хрумване.

— Живее ли сега някой в апартамента на Фортуни?

— Не. Старецът умря, без да остави завещание, а жена му, доколкото зная, още си е в Буенос Айрес — не дойде даже за погребението.

— Защо пък Буенос Айрес?