Сянката на вятъра

Цялата стая гъмжеше от разпятия. Полюляваха се на въженца, окачени на тавана, и покриваха стените, към които бяха заковани с гвоздеи. Бяха десетки. Човек можеше да ги долови във всяко кътче, издълбани с нож по дървените мебели, начегъртани по плочките на пода, нарисувани с червена боя по огледалата. Дирята от стъпки, които стигаха до прага на стаята, можеше да се проследи в праха покрай леглото, оголено чак до пружината — скелет от тел и проядено от червеи дърво. В единия край на спалнята, точно под прозореца, имаше писалище със сгъваем капак, който бе затворен и увенчан с три метални разпятия. Отворих го предпазливо. По сглобките на дървените му части нямаше прах, което ме накара да заключа, че писалището е било отваряно неотдавна. То имаше шест чекмеджета. Ключалките им бяха разбити. Прегледах ги — празни до едно.

Коленичих пред писалището и прокарах пръстите си по драскотините на дървото. Представих си как ръцете на Жулиан Каракс са дълбали тези драскулки — неясни йероглифи, чийто смисъл се бе изгубил с времето. В дъното на писалището съгледах куп тетрадки и вазичка с моливи и писалки. Взех една от тетрадките и я разлистих. Рисунки и отделни думи. Упражнения по смятане. Несвързани фрази, цитати от книги. Недовършени стихотворения. Всички тетрадки изглеждаха еднакви. Някои рисунки се повтаряха страница след страница, с леки изменения. Вниманието ми привлече една мъжка фигура, която сякаш бе изваяна от пламъци. Друга изобразяваше нещо, което можеше да е ангел или пък влечуго, увило се около кръст. Имаше скици, които загатваха огромна, фантастична наглед къща, изградена от кули и арки като на катедрала. Линиите издаваха сигурна ръка и известен усет. Младият Каракс явно бе имал дарба за рисуване, но всички изображения бяха просто набързо нахвърляни ескизи.

Тъкмо се канех да върна последната тетрадка на мястото й, без дори да я разгледам, когато нещо се изплъзна между страниците й и падна в краката ми. Беше снимка и на нея разпознах момичето от обгорената фотография, заснета долу пред сградата, в която се намирах. Момичето позираше в разкошна градина, а зад върховете на дърветата се мержелееше силуетът на къщата, която току-що бях видял на юношеските скици на Каракс. Мигновено я познах. Това бе имението „Белият монах“ на Авенида дел Тибидабо. На гърба на снимката имаше надпис, който гласеше просто:

Пенелопе, която те обича

Пъхнах я в джоба си, затворих писалището и се усмихнах на портиерката.

— Е, видяхте ли достатъчно? — попита тя, нетърпелива да напусне това място.

— Почти — отвърнах. — Одеве ми казахте, че малко след заминаването на Жулиан пристигнало писмо за него, но баща му ви наредил да го хвърлите…

Жената се поколеба за миг, после кимна.

— Това писмо го сложих в чекмеджето на скрина във вестибюла, в случай че французойката се върне някой ден. Сигурно още си е там…

Приближихме се до скрина и отворихме най-горното чекмедже. Един посърнал плик с цвят на охра се валяше сред сбирка от спрели часовници, копчета и монети, излезли от обръщение преди двайсет години. Взех плика и го разгледах.

— Прочетохте ли го?

— Ама вие за каква ме вземате?

— Не се обиждайте. Това би било най-естественото нещо при тези обстоятелства — щом сте мислели, че бедният Жулиан е починал…

Портиерката сви рамене, наведе очи и тръгна към вратата. Възползвах се от този момент, за да пъхна писмото във вътрешния джоб на сакото си и да затворя чекмеджето.

— Вижте, само да не останете с някакви погрешни впечатления — обади се портиерката.

— Разбира се, че няма. Та какво казваше писмото?

— Любовно беше, като ония истории по радиото, ама още по-тъжно, защото звучеше, сякаш е истина. Чак ми се доплака, като го четох.

— Нежна душа сте, доня Аурора.

— А пък вие сте един дявол!

Същия следобед, след като се сбогувах с доня Аурора и й обещах да я държа в течение на моите разследвания относно Жулиан Каракс, отидох до кантората на управителя на жилищния блок. Господин Молинс бе виждал и по-добри времена, а сега крееше в мърлява кантора, забутана на първия етаж на една сграда на улица „Флоридабланка“. Молинс се оказа весел и самодоволен индивид, който не изпускаше от устата си наполовина изпушена пура, поникнала сякаш от мустака му. Беше трудно да се определи дали е заспал или буден, защото дишането му напомняше хъркане. Имаше мазна, зализана над челото коса и лукави свински очички. За костюма, с който бе облечен, на битпазара Енкантес не биха му дали и десет песети, но той компенсираше това с крещяща вратовръзка в тропически цветове. Ако се съдеше по вида на кантората, управителят едва ли управляваше нещо друго освен разни буболечки и катакомбите, останали от една отдавна отминала Барселона.

— В момента правим някои преустройства — рече Молинс с извинителен тон.

За да разчупя леда, небрежно споменах името на доня Аурора, сякаш ставаше дума за стара приятелка на семейството.