Сянката на вятъра

Минаваше вече два и половина, когато се върнах в книжарницата. Щом влязох, Фермин ми хвърли саркастичен поглед от върха на стълбата, на която се бе качил, за да излъска една колекция от „Национални епизоди“ на знаменития дон Бенито.

— Кого виждат очите ми? Вече си мислехме, че сте потеглили към Новия свят, Даниел.

— Забавих се по пътя. Къде е баща ми?

— Тъй като вас ви нямаше, той отиде да разнесе останалите поръчки. Поръча да ви предам, че днес следобед ще отиде в Тиана да направи оценка на личната библиотека на една вдовица. Ах, баща ви е направо вълк в овча кожа. Каза да не го чакате, за да затворите книжарницата.

— Сърдит ли беше?

Фермин поклати глава, като се спусна по стълбата с котешка пъргавина.

— Какво говорите, баща ви е светец. Пък и беше много щастлив да види, че си имате годеница.

— Какво?

Фермин ми смигна и примлясна.

— Ах, разбойник такъв, колко сте потаен! И какво момиче само — трафикът би спрял заради нея. Че и от класа — вижда се, че е била в добри училища, макар да има едно порочно пламъче в очите… Ех, ако Бернарда вече не ми беше откраднала сърцето… Впрочем още не съм ви разказал за нашата среща — искри хвърчаха, казвам ви, искри като в нощта на Еньовден…

— Фермин — прекъснах го аз, — за какво говорите, дявол да го вземе?

— За вашата годеница.

— Нямам годеница, Фермин.

— Добре де, сега вие, младите, на това му викате нещо друго — гадже или…

— Фермин, я почнете отначало. За какво говорите всъщност?

Фермин Ромеро де Торес ме изгледа объркано, събра пръстите на едната си ръка и взе да жестикулира като сицилианец.

— Да видим. Този следобед, преди час — час и половина една страхотна млада дама се отби да пита за вас. Баща ви и вашият покорен слуга лично присъствахме тук и мога да ви уверя без сянка от съмнение, че момичето не изглеждаше да е фантом. Мога да ви опиша даже ароматът й — на лавандула, само че още по-мек. Като току-що изпечена курабийка.

— А тази курабийка случайно да е казала, че ми е годеница?

— Е, не с чак толкова много думи, но с една лека усмивчица, нали ме разбирате, каза, че ще ви чака в петък следобед. А ние с баща ви просто събрахме две и две.

— Беа… — промълвих аз.

— Ergo, тя съществува — отбеляза Фермин с облекчение.

— Да, но не ми е годеница.

— Че какво чакате още?

— Тя е сестра на Томас Агилар.

— Вашият приятел, изобретателят?

Кимнах.

— Толкова по-добре. Дори да беше сестра на Хил-Роблес39, направо е страхотна. Аз на ваше място щях да съм в пълна бойна готовност.

— Беа вече си има годеник. Един младши лейтенант, който в момента отбива военната си служба.

Фермин въздъхна с раздразнение.

— Ах, да, армията, язва на обществото и убежище за низшите маймунски инстинкти. Още по-добре, защото така ще можете да му сложите рога без никакви угризения.

— Бълнувате, Фермин. Беа ще се ожени, когато лейтенантът отбие службата си.

Фермин ме изгледа с лукава усмивка.

— Чудна работа, на мен ми намирисва, че тя няма да се ожени.

— Вие пък какво ли знаете?

— А, за жените и за други светски работи знам много повече от вас. Както ни учи Фройд, жената иска обратното на онова, което мисли или твърди, че иска — а това, строго погледнато, не е толкова страшно, защото мъжът, както е всеизвестно, се подчинява на повелята на своите детеродни и храносмилателни органи.

— Стига сте ме поучавали, Фермин, виждам накъде биете. Ако имате да ми кажете нещо, давайте направо.

— Е добре, казано кратко и ясно: девойката хич нямаше вид на такава, която може да се ожени за славния войник.

— А, тъй ли? И какъв вид имаше, ако смея да попитам?

Фермин се приближи до мен с поверително изражение.

— Страстен — рече той, като повдигна вежди загадъчно. — Имайте предвид, че това го казвам като комплимент.

Както винаги, той имаше право. Победен, реших все пак да отвърна на удара.

— Като говорим за страст, я по-добре ми разкажете за Бернарда. Имаше ли целувка, или нямаше?

— Не ме обиждайте, Даниел. Напомням ви, че разговаряте с професионалист в изкуството на съблазняването, а тая работа с целувките е за некадърници и дилетанти по пантофи. Истинската жена се завладява малко по малко. Всичко е въпрос на психология, като ловък ход в бикоборството.

— Аха, значи ви е теглила шута.

— Никой не може да тегли шута на Фермин Ромеро де Торес. Там е работата, че мъжът — ако се върнем пак към Фройд и с извинение за метафората — се сгорещява като електрическа крушка; в един миг е нажежен до червено, в следващия вече е изстинал. Женската, от друга страна — и това си е чиста наука — се нагрява като ютия, разбирате ли? Малко по малко, на бавен огън, като хубава яхния. Ама нагрее ли се веднъж, вече няма спиране — също като доменните пещи на Виская.

Премислих термодинамичните теории на Фермин.

— Значи това правите с Бернарда, а? — попитах аз. — Нагрявате ютията?

Моят приятел ми намигна.