Сянката на вятъра

Антони Фортуни, когото всички наричали „шапкаря“, се запознал със Софи Каракс през 1899 г. на стълбите на катедралата в Барселона. Току-що бил дал обет на св. Евстахий, който измежду всички светци се славел като най-усърден и най-непридирчив, когато трябвало да се сътворят чудеса в сърдечните дела. Антони Фортуни, който бил прехвърлил трийсетте и ергенлъкът вече му тежал, искал съпруга, и при това я искал начаса. Софи била млада французойка, която живеела в пансион за госпожици на улица „Риера Алта“ и давала частни уроци по солфеж и пиано на отрочетата на най-видните фамилии в Барселона. Нямала ни роднини, ни имущество, едничкият й капитал била младостта й и музикалното образование, което получила от баща си — пианист в театъра на Ним — преди той да се спомине от туберкулоза през 1886 г. Антони Фортуни, напротив, бил на път да се замогне. Току-що бил наследил предприятието на баща си — реномиран магазин за шапки на Ронда де Сан Антонио; там изучил занаята, който мечтаел някой ден да предаде на собствения си син. Софи Каракс му се видяла крехка, красива, млада, хрисима и плодовита. Св. Евстахий изпълнил молбата му съобразно репутацията си. След четири месеца настойчиво ухажване Софи приела предложението за женитба. Господин Молинс, който бил приятел на стария Фортуни, предупредил Антони, че се жени за непозната. Софи изглеждала добро момиче, но може би този брак бил прекалено удобен за нея — разумно било да се изчака поне една година… Антони Фортуни отговорил, че вече знае достатъчно за бъдещата си съпруга, а останалото не го интересувало. Оженили се в Базилика дел Пино и прекарали тридневния си меден месец в близкия курорт Монгат. Сутринта, преди да заминат, шапкарят доверително помолил господин Молинс да го посвети в мистериите на брачното ложе. Молинс му отвърнал саркастично, че за тия работи е най-добре да пита жена си. Младоженците се завърнали в Барселона само след два дена. Съседите разправяли, че на влизане в сградата Софи плачела. Години по-късно Висентета се кълняла, че чула от Софи следната история: шапкарят дори не я докоснал с пръст и когато тя се опитала да го съблазни, я нарекъл уличница и бил направо отвратен от непристойното й предложение. Шест месеца по-късно младата жена заявила на своя съпруг, че носи дете в утробата си. Дете от друг мъж.

Антони Фортуни безброй пъти бил виждал собствения си баща да удря майка му и се заел да прави онова, което смятал за редно. Спирал се само когато му се струвало, че още един удар ще я убие. При все това Софи отказвала да разкрие кой е бащата на рожбата, която носела. Антони Фортуни приложил собствената си логика и стигнал до заключението, че става дума за самия дявол, защото това била рожба на греха, а грехът няма друг баща освен Нечестивия. Убеден, че грехът се е промъкнал в дома му и между бедрата на съпругата му, шапкарят най-усърдно се заел да закача разпятия къде ли не: по стените, по вратите на всички стаи, даже по тавана. Когато Софи го заварила да осейва с разпятия спалнята, в която я бил заточил, се изплашила и със сълзи на очи го попитала дали не е полудял. Той, заслепен от ярост, се обърнал и я зашлевил. „Курва като всички останали“, процедил през зъби и я изхвърлил с ритници на площадката на стълбите, след като най-напред я съдрал от бой с колана си. На следващия ден, когато Антони Фортуни отворил вратата на апартамента си, за да слезе в магазина за шапки, Софи още била там, покрита със засъхнала кръв и трепереща от студ. Лекарите така и не успели напълно да наместят счупените кости на дясната й ръка. Софи Каракс никога вече не ще можела да свири на пиано, но затова пък щяла да роди момченце и да го нарече Жулиан в памет на баща си, когото изгубила тъй рано, както става с всичко в тоя живот. Фортуни мислел да я изхвърли от дома си, но преценил, че скандалът няма да се отрази добре на търговията му. Никой не би купувал шапки от мъж със слава на рогоносец — тия две неща някак не се връзват помежду си. Оттам насетне Софи обитавала една тъмна и студена стая в задната част на жилището. Там родила своя син с помощта на две съседки. Антони се прибрал у дома чак три дена по-късно. „Това е синът, който Бог ти е дарил — заявила Софи. — Ако искаш да накажеш някого, накажи мен, а не едно невинно създание. Детето се нуждае от дом и от баща. Моите грехове не са негови. Моля те да се смилиш над нас.“

Първите месеци били трудни и за двамата. Антони Фортуни бил взел решението да понижи жена си до ранга на слугиня. Вече не споделяли нито леглото, нито трапезата и рядко разменяли дума, освен когато трябвало да се реши някой битов въпрос. Веднъж месечно, обикновено по време на пълнолуние, Антони Фортуни се появявал призори в спалнята на Софи и без да обели дума, се опитвал да обладае бившата си съпруга устремно, ала твърде непохватно. Възползвайки се от тези редки и войнствени мигове на интимност, Софи се мъчела да спечели благоразположението му, като му шепнела любовни слова и го милвала с вещи ръце. Шапкарят обаче не бил човек, който си пада по фриволности, и поривът на желанието му се изпарявал за минути, ако не и за секунди. От тези припрени и груби нападения не се родили деца. След няколко години Антони Фортуни окончателно спрял да посещава спалнята на Софи и добил навика да чете Светото писание чак до зори, търсейки в него утеха за своите терзания.

С помощта на Евангелията шапкарят се мъчел да запали в сърцето си някаква любов към това дете с дълбок поглед, което обичало да се шегува с всичко и откривало сенки там, където нямало такива. Въпреки усилията си не чувствал малкия Жулиан като своя плът и кръв, нито разпознавал у него коя да е част от себе си. Детето от своя страна явно не проявявало особен интерес нито към шапките, нито към поученията на катехизиса. По Коледа Жулиан се забавлявал, като размествал фигурките в коледните ясли и плетял сюжети, в които тримата влъхви от Изтока отвличали бебето Иисус със зли намерения. Скоро добил натрапчивия навик да рисува ангели с вълчи зъби и да съчинява истории за призраци с качулки, които излизали от стените и ядели мислите на хората, докато последните спели. С времето шапкарят изгубил всяка надежда да вкара това момче в правия път. Детето не било Фортуни и никога нямало да бъде. Твърдяло, че в училище скучае и се връщало у дома с тетрадки, целите изпонадраскани с чудовищни създания, крилати змейове и сгради, които били живи, вървели и поглъщали непредпазливите. Още тогава било ясно, че фантазията и измислицата го вълнуват далеч по-силно от ежедневната действителност, която го заобикаляла. От всички разочарования, струпали се през живота му, никое не причинявало на Антони Фортуни такава мъка като това дете, което му изпратил самият дявол, за да се поглуми с него.

На десет години Жулиан заявил, че иска да бъде художник като Веласкес. Сънувал, че се залавя с платна, които великият майстор на четката не смогнал да нарисува през живота си, защото, по думите на Жулиан, бил принуден да изгуби толкова време с портрети на умствено изостанали кралски особи. На всичкото отгоре на Софи й хрумнало да му дава уроци по пиано, навярно за да облекчи самотата си и да си припомни собствения си баща. Жулиан, който обожавал музиката, живописта и всички неща, смятани за безполезни в човешкото общество, бързо изучил основите на хармонията и решил, че предпочита да съчинява собствени композиции, вместо да следва партитурите в учебника по солфеж — нещо, което било против природата. По това време Антони Фортуни все още смятал, че умствените дефекти на момчето се дължат отчасти на неговия режим на хранене, твърде повлиян от френските кулинарни навици на майка му. Било добре известно, че изобилието на маслени храни води до морално падение и притъпява интелекта. Ето защо забранил на Софи да готви с масло занапред. Резултатите обаче били далеч от очакваното.

На дванайсет години Жулиан почнал да губи трескавия си интерес към живописта и към Веласкес, но пробудените надежди на шапкаря не траяли дълго. Жулиан изоставил мечтите си за музея Прадо заради друг, далеч по-пагубен порок. Бил открил библиотеката на улица „Кармен“ и всеки свободен миг, когато баща му позволявал да се отлъчи от шапкарницата, посещавал светилището на книгите и жадно поглъщал томове с проза, поезия и история. Ден преди да навърши тринайсет години заявил, че иска да бъде някой си на име Робърт Луис Стивънсън — очевидно чужденец. Шапкарят му рекъл, че с много усилия и късмет може да стане каменоделец. По това време вече бил убеден, че синът му е просто малоумен.

Антони Фортуни често не го хващал сън и се въртял в леглото, обзет от безсилна ярост. Казвал си, че дълбоко в душата си обича това момче. Обичал и оная пачавра — макар че не заслужавала, — която го била измамила още от първия ден. Обичал ги с цялото си сърце, ала по негов си начин, който бил правилният. Едничката му молба към Бог била да му покаже как тримата биха могли да бъдат щастливи, за предпочитане пак по начина на шапкаря. Умолявал Всевишния да му изпрати някакъв знак, тих шепот, трошица от присъствието Си. Ала Бог, в Своята безкрайна мъдрост и навярно претоварен от лавината молби на толкова много изтерзани души, не му отговарял. Докато Антони Фортуни се топял от угризения и подозрения, от другата страна на стената Софи бавно гаснела, съзирайки живота си като едно крушение във вихър от разочарования, самота и вина. Не обичала мъжа, комуто служела, ала се чувствала негова и възможността да го напусне и да отиде другаде със сина си й изглеждала невъобразима. Спомняла си истинския баща на Жулиан с горчивина и с времето се научила да го мрази, да презира всичко, което представлявал — а то било единственото, за което копнеела. По липса на разговори между съпрузите почнали да се разменят викове. Обиди и остри взаимни обвинения летели из дома като ножове, ранявайки всеки, който дръзнел да се изпречи на пътя им, включително и Жулиан. След тези скандали шапкарят никога не можел да си спомни точно защо е набил жена си. Помнел само яростта и срама. Тогава се кълнял пред себе си, че това вече нямало да се повтори, че ако трябва, ще се предаде на властите, за да го тикнат зад решетките.

Антони Фортуни вярвал, че с Божията помощ ще съумее да стане по-добър човек от собствения си баща. Ала рано или късно юмруците му отново намирали нежната плът на Софи и с времето Фортуни усетил, че ако не може да я притежава като съпруг, ще го стори като палач. По този потаен начин семейство Фортуни оставило годините да преминават покрай тях, заставяйки душите и сърцата си да мълчат — дотам, че от прекалено мълчание забравили как да изразяват истинските си чувства и се превърнали в непознати, които съжителствали под един покрив, подобно на много други семейства в необятния град.