Сянката на вятъра

— Ех, каква хубавица беше на младини — отбеляза той. — С годините доста понатежа, ама то пък и аз не съм вече същият. Не ме гледайте какъв съм сега, на вашата възраст бях същински Адонис. Момичетата на колене ме молеха да ги обслужа или даже бебета да им направя. Ех, тоя двайсети век е пълен боклук. С какво мога да ви бъда полезен, младежо?

Разправих му една що-годе правдоподобна история за предполагаема далечна роднинска връзка със семейство Фортуни. След като побъбрихме около пет минути, Молинс се завлече до архива си и ми даде адреса на адвоката, който отговарял за делата на Софи Каракс, майката на Жулиан.

— Я да видим… Хосе Мария Рекехо. Улица „Леон XIII“, №59. Само че кореспонденцията му я пращаме два пъти годишно до една пощенска кутия в централната поща на Виа Лайетана.

— Познавате ли господин Рекехо?

— Случвало се е да разговарям със секретарката му по телефона. Всъщност с него поддържаме отношения само по пощата и с това се занимава секретарката ми, а тя днес е на фризьор. Сегашните адвокати нямат време за персонално общуване, както беше някога. Не останаха благородни люде в тая професия.

Явно не бяха останали и достоверни адреси. Един бърз преглед на уличния пътеводител, оставен върху бюрото на управителя, ме убеди в онова, което вече подозирах: адресът на предполагаемия адвокат Рекехо не съществуваше. Веднага уведомих господин Молинс, който прие новината така, сякаш бе шега.

— И таз добра! — рече той със смях. — Какво ви казвах, а? Мошеници!

Управителят се облегна назад в креслото си и изпусна още един от своите хъркащи звуци.

— Случайно да имате номера на онази пощенска кутия?

— Според фиша е 2837, макар че хич не разчитам цифрите, дето ги пише моята секретарка; нали знаете, че жените не ги бива за математика, ама ги бива за…

— Мога ли да видя фиша?

— То се знае, заповядайте.

— Подаде ми фиша и аз го разгледах. Цифрите се четяха отлично. Номерът на пощенската кутия беше 2321. Потръпнах при мисълта как ли се водеха счетоводните книги в тази кантора.

— Често ли общувахте с господин Фортуни, докато беше жив? — попитах аз.

— От дъжд на вятър. Много строг човек, аскет. Спомням си, че когато научих, че французойката го е зарязала, го поканих да дойде с мен и неколцина приятелчета — щяхме да идем да помърсуваме в един приказен локал, близо до Ла Палома. Просто исках да го поразсея, нали разбирате, нищо повече. А той взе, че престана да разговаря с мен и даже не ме поздравяваше на улицата, сякаш бях невидим. Как ви се струва това?

— Просто съм вкаменен. Какво още можете да ми разкажете за семейство Фортуни? Спомняте ли си ги добре?

— Ех, други времена бяха — промълви той с носталгия. — Факт е, че познавах още дядото Фортуни, онзи, който основа шапкарницата. За сина какво да ви разправям? А жена му — е, тя беше фантастична. Каква жена! И почтена беше, въпреки всичките приказки и клюки, които се носеха за нея…

— Като например, че Жулиан не бил законен син на господин Фортуни?

— Това пък откъде го чухте?

— Нали ви казах, роднини сме. Всичко се знае.

— За тая работа нищичко не се доказа.

— Ама хората са говорели — казах аз насърчително.

— Хората обичат да си чешат езиците. Човекът не е произлязъл от маймуната, от кокошката е произлязъл.

— Та какво разправяха, значи?

— Ще пийнете ли чашчица ром? От Игуалада38 е, ама има една карибска жичка… Екстра е.

— Не, благодаря, но ще ви правя компания. А вие ми разкажете междувременно…