Читаем Сянката на вятъра полностью

Веласкес се разсмя от сърце и пое пакета от ръцете ми.

— Имам чувството, че съм излишен — рече той, докато го отваряше. — А, чудесно. Слушай, Даниел, предай на баща си, че търся една книга, наречена „Убиец на маври: Младежки писма от Сеута“, от Франсиско Франко Баамонде, с предговор и бележки от Пеман.

— Смятайте, че вече е свършено. Ще ви се обадим след седмица-две.

— Разчитам на думата ти, а сега потеглям, че ме чакат трийсет и две празни глави.

Професор Веласкес ми смигна и изчезна в аудиторията, като ме остави насаме с Беа. Чудех се накъде да гледам.

— Слушай, Беа, по въпроса за оная обида, аз наистина…

— Просто се пошегувах, Даниел. Зная, че онова беше детска история, пък и Томас здравата те натупа тогава.

— Още ми държи влага.

Беа ме гледаше с усмивка, която сякаш предлагаше мир или поне временно примирие.

— Освен това имаше право, малко нещо съм превзета и понякога леко се надувам — рече Беа. — Не ти се нравя много, нали, Даниел?

Въпросът ме свари напълно неподготвен и обезоръжен. Чак се уплаших, виждайки колко лесно е да изгубиш неприязънта си към някого, когото смяташ за враг, щом той престане да се държи като такъв.

— Не, това не е вярно.

— Според Томас работата не е там, че не харесваш мен, а че не можеш да понасяш баща ми и за това трябва да плащам аз, понеже с него не смееш да се заяждаш. Не те обвинявам. На баща ми никой не смее да му излезе насреща.

Усетих как пребледнявам, но само след секунди събрах сили да кимна с усмивка.

— Изглежда, че Томас ме познава по-добре, отколкото сам се познавам.

— Хич не се чуди. Брат ми ни знае всичките като петте си пръста, само дето никога нищо не казва. Ама рече ли някой ден да отвори уста, стени ще рухнат. Знаеш ли, той много те цени.

Свих рамене и сведох поглед.

— Все говори за теб, за баща ти и за книжарницата, и за онзи ваш приятел, дето работи при вас — според Томас той е неоткрит гений. Понякога ми се струва, че за него истинското му семейство сте вие, а не онова, което има у дома.

Срещнах погледа й — твърд, открит, безстрашен. Не се сещах какво да кажа, затова само се усмихнах. Чувствах се хванат натясно от нейната откровеност и затова се загледах към двора на университета.

— Не знаех, че учиш тук.

— Първи курс съм.

— Литература?

— Според баща ми точните науки не са за слабия пол.

— Е, да. Твърде много цифри.

— Не ме е грижа, защото и без друго най-много обичам да чета, пък и тук срещам интересни хора.

— Като професор Веласкес?

Беа ме изгледа с крива усмивка.

— Може и да съм първокурсничка, но знам достатъчно, за да разбирам мъжете отдалече. Особено мъжете от неговия тип.

Запитах се към кой тип би причислила мен.

— Освен това професор Веласкес е приятел на баща ми. Двамата членуват в Съвета на Дружеството за опазване и развитие на испанската лирика и оперета.

Дадох си вид, че силно съм се впечатлил.

— Ами какво става с годеника ти, младши лейтенант Каскос Буендия?

Усмивката й угасна.

— Пабло ще излезе в отпуск за три седмици.

— Навярно си доволна.

— Много. Той е чудесно момче, макар че мога да си представя какво мислиш за него.

Съмнявам се, рекох си. Беа ме наблюдаваше с леко напрегнат вид. Щях да сменя темата, ала езикът ми ме изпревари.

— Томас казва, че ще се ожените и ще идете да живеете в Ел Ферол35.

Кимна, без дори да мигне.

— Веднага щом Пабло отбие военната си служба.

— Сигурно просто нямаш търпение — казах аз, долавяйки злобничка нотка в гласа си — един нагъл тон, който и сам не знаех откъде се взе.

— Все ми е едно, наистина. Семейството му има имоти там, две корабостроителници, и Пабло ще отговаря за едната. Много умее да ръководи, просто има дарба за това.

— То си му личи.

Беа се насили да се усмихне.

— Пък и вече съм й се нагледала на Барселона, след толкова години…

Зърнах в погледа й тъга и умора.

— Чувал съм, че Ел Ферол е пленителен град, кипящ от живот. А за морските дарове разправят, че били направо приказни, особено морските паяци.

Беа въздъхна и поклати глава. Изглеждаше така, сякаш щеше да заплаче от яд, ако не беше прекалено горда. Вместо това се засмя невъзмутимо.

— Десет години минаха, а на теб все още ти е приятно да ме обиждаш, а, Даниел? Хайде, давай, не спирай дотук. Моя е вината, задето си помислих, че все пак бихме могли да бъдем приятели или поне да се преструваме на такива, но явно аз не струвам колкото брат ми. Извинявай, задето само ти изгубих времето.

Тя се обърна и тръгна по коридора, който водеше към библиотеката. Видях я да се отдалечава, прекосявайки белите и черни плочки, а сянката й пресичаше завесите от светлина, които падаха от прозорците на галерията.

— Беа, почакай.

Хукнах след нея, като направо се проклинах. Улових я за ръката и я спрях по средата на коридора. Тя ми хвърли изпепеляващ поглед.

— Ти ме извини. Ала грешиш, вината не е твоя, а моя. Аз не струвам колкото брат ти или теб. И ако съм те обидил, то е само от ревност към тоя идиот, годеника ти, и защото се вбесявам при мисълта, че някой като теб би го последвал в Ел Ферол или в Конго, което е все тая.

— Даниел…

Перейти на страницу:

Похожие книги

Александр Македонский, или Роман о боге
Александр Македонский, или Роман о боге

Мориса Дрюона читающая публика знает прежде всего по саге «Проклятые короли», открывшей мрачные тайны Средневековья, и трилогии «Конец людей», рассказывающей о закулисье европейского общества первых десятилетий XX века, о закате династии финансистов и промышленников.Александр Великий, проживший тридцать три года, некоторыми священниками по обе стороны Средиземного моря считался сыном Зевса-Амона. Египтяне увенчали его короной фараона, а вавилоняне – царской тиарой. Евреи видели в нем одного из владык мира, предвестника мессии. Некоторые народы Индии воплотили его черты в образе Будды. Древние христиане причислили Александра к сонму святых. Ислам отвел ему место в пантеоне своих героев под именем Искандер. Современники Александра постоянно задавались вопросом: «Человек он или бог?» Морис Дрюон в своем романе попытался воссоздать образ ближайшего советника завоевателя, восстановить ход мыслей фаворита и написал мемуары, которые могли бы принадлежать перу великого правителя.

А. Коротеев , Морис Дрюон

Историческая проза / Классическая проза ХX века