Сянката на вятъра

— Значи какво ви дължа, млади господине Даниел?

— Не зная. Друг път ще ти кажа. Книгата нямаше цена и ще трябва да питам баща ми — излъгах аз.

Видях ги да се отдалечават, хванати под ръка, и да се изгубват сред тълпата по улица „Санта Ана“, като си мислех, че може би някой там горе, на небето, бди и поне веднъж ще отпусне на тази двойка няколко трошици щастие. Закачих на витрината табелата „Затворено“. Отбих се за миг в задното помещение да прегледам книгата, в която баща ми отбелязваше поръчките, и изведнъж чух как издрънча камбанката на вратата на книжарницата. Помислих си, че навярно Фермин си е забравил нещо, или може би баща ми вече се е върнал от Аржентона.

— Хей!

Минаха няколко секунди, без да получа отговор. Продължих да разлиствам книгата с поръчките.

Чух нечии бавни стъпки в дюкяна.

— Фермин? Татко?

Пак нямаше отговор. Стори ми се, че долових сподавен смях и затворих книгата. Може би някой клиент не бе забелязал табелата „Затворено“. Тъкмо се канех да го обслужа, когато чух шум от книги, падащи от рафтовете в книжарницата. Преглътнах с мъка. Грабнах един нож за отваряне на писма и бавно се приближих до вратата на задната стая. Не смеех да извикам отново. След малко пак чух стъпките — този път се отдалечаваха. Камбанката на вратата издрънча повторно и усетих лек повей откъм улицата. Надникнах в дюкяна. Нямаше никого. Изтичах до входната врата и здраво я залостих. Поех дълбоко въздух; чувствах се като глупак и страхливец. Канех се да вляза пак в задната стая, когато зърнах къс хартия върху тезгяха. Приближих се и видях, че е снимка, стар отпечатък от фотостудио, от онези, които на времето са се печатали върху дебел картон. Краищата й бяха обгорени, а опушеното изображение като че ли бе осеяно с отпечатъци от пръсти, изцапани със сгурия. Разгледах снимката под една лампа. На нея се виждаха двойка юноши, които гледаха усмихнато към камерата. Момчето, което наглед нямаше повече от седемнайсет или осемнайсет години, бе светлокосо и с изящни, аристократични черти. Девойката навярно бе с година или две по-малка от него. Беше бледа, с изваяно лице, обкръжено от къса черна коса, която подчертаваше погледа й — очарован, замаян от радост. Той бе обвил талията й с ръка, а тя като че ли му шепнеше нещо шеговито. От това изображение лъхаше някаква топлота, която ме накара да се усмихна, сякаш в лицата на тези двама непознати бях открил стари приятели. Зад тях се виждаше витрината на магазин, пълна с шапки, които отдавна вече не бяха на мода. Съсредоточих се върху двамата младежи. Дрехите им показваха, че снимката е направена най-малко преди двайсет и пет или трийсет години. Пълна със светлина и надежда, тя обещаваше неща, които съществуват само в очите, видели малко години. Пламъците бяха погълнали почти изцяло краищата на фотографията, но все още можеше да се различи едно строго лице зад онзи остарял тезгях, един призрачен силует, смътно очертан зад гравирания върху стъклената витрина надпис.

Синове на Антонио Фортуни

Фирма от 1888

В нощта, когато бях отишъл повторно в Гробището на забравените книги, Исаак ми бе разказал, че Каракс е използвал майчината, а не бащината си фамилия. Баща му се казвал Фортуни и имал магазин за шапки на Ронда де Сан Антонио. Разгледах отново портрета на двойката и ме обзе увереност, че младежът е Жулиан Каракс, който ми се усмихва от миналото, неспособен да види пламъците, които постепенно го обграждат.

Град на сенки 1954

14

На следващата сутрин Фермин дойде на работа, окрилен от Купидон, като все се усмихваше и си свирукаше болеро. При други обстоятелства щях да го разпитам как е преминала закуската с Бернарда, но тоя ден нямах настроение да слушам лирични изблици. Баща ми се бе уговорил да предаде една поръчка на професор Хавиер Веласкес в университетския му кабинет в единайсет сутринта. Фермин получаваше уртикария само при споменаването на въпросния академик, поради което аз предложих да отнеса книгите.

— Тоя тип е един педант, развратник и фашистки дупедавец — заяви Фермин, като вдигна юмрук в оная недвусмислена поза, която показваше, че е изпаднал в справедливо негодувание. — С жалкото си оправдание, че е професор, би се възползвал даже от Пасионария32, ако му падне сгоден случай.

— Не се вълнувайте толкова, Фермин. Веласкес плаща много добре, винаги в аванс и ни препоръчва наляво и надясно — напомни му баща ми.

— Тези пари са опетнени с кръвта на невинни девици — възрази Фермин. — Бог ми е свидетел, че никога не съм лягал с непълнолетна жена, и не че не съм имал желание и възможност; сега ме виждате позападнал, ама едно време бях представителен и ловях око. Даже и тогава, за всеки случай и ако усетех, че момичето е лековато, изисквах документ за самоличност или, при липса на такъв, писмено родителско разрешение — само и само да не потъпча етическите норми.

Баща ми избели очи.

— С вас човек не може да спори, Фермин.

— Е, когато съм прав, прав съм и толкоз.