Сянката на вятъра

Отправихме се с възможно най-голяма бързина към улица „Хоакин Коста“. Беше студена нощ, с режещ вятър и катраненочерно небе. Минахме тичешком пред два стари приюта, „Каса де ла Мисерикордия“ и „Каса де ла Пиедад“, без да обръщаме внимание на погледите и шепота, долитащ от тъмните колонади, които миришеха на оборски тор и въглища. Стигнахме до ъгъла на улица „Ферландина“. „Хоакин Коста“ се простираше като процеп между редица почернели кошери и полека се стопяваше в мрака на Равал. По-големият син на хазяйката на пансиона ни чакаше на улицата.

— Повикахте ли полиция? — попита баща ми.

— Още не — отвърна момчето.

Тичешком се качихме по стълбите. Пансионът се намираше на седмия етаж и стълбата представляваше мръсна спирала, едва видима под охровата светлина на голите и уморени крушки, висящи от един оголен кабел. Доня Енкарна, вдовица на един ефрейтор от Цивилната гвардия и хазяйка на пансиона, ни посрещна на вратата на жилището, облечена в небесносин пеньоар и комплект ролки за коса в тон с него.

— Вижте, господин Семпере, това е почтен и порядъчен дом. Имам предложения в излишък и няма защо да търпя такива изпълнения — заяви тя, докато ни водеше през един тъмен коридор, който миришеше на влага и амоняк.

— Разбирам, разбирам — мънкаше баща ми.

Виковете на Фермин Ромеро де Торес раздираха стените в дъното на коридора. От полуотворените врати се подаваха изпити и уплашени лица, лица на обитатели на пансион, свикнали с водниста супа.

— Хайде, отивайте да спите, мамка му, това да не ви е театър? — кресна доня Енкарна вбесено.

Спряхме се пред вратата на стаята на Фермин. Баща ми почука лекичко с кокалчетата на пръстите си.

— Фермин? Там ли сте? Аз съм, Семпере.

От воя, който прониза стената, чак сърцето ми изстина. Даже доня Енкарна изгуби самообладанието си на матрона и притисна ръце към сърцето си, скрито под пищните гънки на обилната й гръд.

Баща ми извика отново:

— Фермин? Хайде, отворете ми.

Нашият приятел нададе нов вой, като се блъскаше в стените и крещеше мръсотии до прегракване. Баща ми въздъхна.

— Имате ли ключ от тази стая?

— Ама разбира се.

— Дайте ми го.

Доня Енкарна се поколеба. Останалите наематели пак се бяха подали в коридора с побелели от ужас лица. Виковете се чуваха навярно чак до щаба на армията.

— А ти, Даниел, тичай да доведеш доктор Баро — съвсем наблизо е, на „Риера Алта“ №12.

— Чуйте, няма ли да е по-добре да извикаме свещеник? На мен тая работа ми прилича на обсебване — предложи доня Енкарна.

— Не. Един лекар ще свърши работа. Хайде, бягай, Даниел. А вие ми дайте ключа, моля ви.

Доктор Баро беше стар ерген с упорито безсъние, който нощно време четеше Зола и гледаше триизмерни снимки на полуоблечени госпожици, за да прогонва скуката. Беше редовен клиент на книжарницата на баща ми и сам се определяше като второразреден шарлатанин, но като диагностик бе по-добър от половината нафукани лекари с елегантни кабинети на улица „Мунтанер“. Голяма част от клиентелата му се състоеше от стари фльорци от квартала и разни нещастници, които едва успяваха да му плащат, но той се грижеше за тях без оглед на това. Неведнъж го бях чувал да казва, че светът е нощно гърне, и че едничкото му желание, за да умре в мир, е футболният тим на Барселона да спечели купата на лигата поне веднъж.

Отвори ми вратата по халат, миришеше на вино и от устните му висеше угаснала цигара.

— Даниел?

— Баща ми ме праща. Спешно е.

Когато се върнахме в пансиона, заварихме доня Енкарна да ридае от чиста уплаха, останалите наематели бяха добили цвета на стара восъчна свещ, а в един от ъглите на стаята баща ми държеше в прегръдките си Фермин Ромеро де Торес. Фермин беше гол, плачеше и трепереше от ужас. В стаята цареше пълен хаос, стените бяха оплескани с кръв или може би изпражнения — не можех точно да определя. Доктор Баро бързо се ориентира в ситуацията и с жест показа на баща ми, че трябва да сложат Фермин да легне в кревата. Помогна им синът на доня Енкарна, който се опитваше да стане боксьор. Фермин стенеше и се гърчеше, сякаш някакви паразити гризяха вътрешностите му.

— Ама какво му е на тоя клетник, мили Боже? Какво му е? — току проплакваше доня Енкарна, застанала на прага, и клатеше глава.

Докторът му премери пулса, прегледа зениците му с фенерче и без да отрони дума, се зае да приготвя инжекция от един флакон, който носеше в куфарчето си.

— Дръжте го. От това ще заспи. Даниел, помогни ни.

Четиримата с общи усилия успяхме да обездвижим Фермин, който силно се разтърси, когато усети убождането от иглата в бедрото си. Мускулите му се стегнаха като стоманени въжета, но само след няколко секунди очите му се замъглиха и тялото му се отпусна неподвижно.

— Внимавайте, че тоя човек е много слабичък, да не го уморите с вашите лекарства? — обади се доня Енкарна.

— Не се тревожете, просто е заспал — отвърна докторът, докато разглеждаше белезите, с които бе покрито мършавото тяло на Фермин.

Видях го да клати глава мълчаливо.

— Копелета — промърмори той.

— От какво са тези белези? — попитах аз. — От порязване ли?