Сянката на вятъра

Барсело се начумери и обърна поглед към баща ми.

— Приятелю Семпере, понеже става дума за вас, поради цялото ми уважение към вас и в чест на дългото и сериозно приятелство, което ни свързва като братя, дайте ми я за четирийсет дуро и да не говорим повече за това.

— Ще трябва да обсъдите този въпрос със сина ми — рече баща ми. — Книгата си е негова.

Барсело ми отправи една вълча усмивка.

— Какво ще кажеш, момченце? Четирийсет дуро не е никак лошо като за първа продажба… Семпере, тоя ваш син ще направи истинска кариера в нашия занаят.

Сътрапезниците посрещнаха със смях остроумието му. Барсело ме погледна самодоволно и извади кожения си портфейл. Отброи четирийсет дуро, които в ония времена бяха цяло състояние, и ми ги подаде. Аз само поклатих глава, без да отроня дума. Барсело свъси вежди.

— Слушай, алчността, дума да няма, е смъртен грях — рече той. — Е добре, давам ти шейсет дуро и ще можеш да си отвориш спестовна книжка, че на твоята възраст вече трябва да се мисли и за бъдещето.

Отново поклатих глава. Барсело гневно изгледа баща ми през монокъла си.

— А, мен хич не ме гледайте — каза баща ми. — Дошъл съм тук само като негов придружител.

Барсело въздъхна и ме погледна внимателно.

— Я да видим, момче, какво искаш всъщност?

— Искам само да знам кой е Жулиан Каракс и къде мога да намеря други книги, написани от него.

Барсело се засмя под мустак и прибра портфейла си, преценявайки отново своя противник.

— И таз добра, цял академик! Семпере, ама с какво го храните това дребосъче? — шеговито рече той.

Книжарят се наведе поверително към мен и за миг ми се стори, че долавям в погледа му известно уважение, което не личеше допреди малко.

— Хайде да сключим една сделка — каза. — Утре следобед, пада се неделя, ще дойдеш в библиотеката „Атенео“ и ще питаш за мен. Донеси книгата, за да мога хубаво да я разгледам, и ще ти разкажа всичко, което знам за Жулиан Каракс. Quid pro quo.3

— Какво, какво?

— Латински, момко. Няма мъртви езици, има само заспали мозъци. Иначе казано значи, че на тоя свят няма безплатен обед, а че ми допадаш и затова ще ти направя една услуга.

Превзетата реч на този човек направо можеше да убие муха в полет, но аз подозирах, че ако наистина искам да науча нещо за Жулиан Каракс, по-разумно би било да остана в добри отношения с него. Усмихнах му се най-невинно, за да покажа колко съм очарован от латинските му излияния.

— Не забравяй — утре, в „Атенео“ — отсече книжарят. — Само че носи и книгата, иначе сделката не важи.

— Дадено.

Разговорът бавно бе погълнат от тихата дискусия на останалите сътрапезници. Те преминаха към разискването на намерени в подземията на Ел Ескориал4 документи, които намеквали за възможността името дон Мигел де Сервантес да е просто литературен псевдоним на някаква космата мъжкарана от Толедо. Барсело седеше с отсъстващ вид и не взимаше участие в този безсмислен дебат, като само ме наблюдаваше през монокъла си с неясна усмивка. Или може би гледаше единствено книгата, която държах в ръце.

2

Онази неделя облаците бяха паднали ниско и улиците тънеха в лагуна от пламтяща мараня, от която термометрите по стените се потяха. В късния следобед, когато температурата наближаваше трийсет градуса, поех към улица „Кануда“ за срещата си с Барсело в „Атенео“, стиснал книгата под мишница и с плувнало в пот чело. „Атенео“ беше — и си остава — едно от многобройните кътчета на Барселона, където деветнайсети век все още не е получил известие за своето пенсиониране. От великолепния вътрешен двор се издигаше парадно каменно стълбище, водещо към фантастична мрежа от галерии и читателски салони, където нововъведения от рода на телефона, бързането или ръчния часовник се оказваха футуристични анахронизми. Портиерът — или може би това бе просто статуя в униформа — почти не обърна внимание на моята поява. Крадешком поех към първия етаж, като благославях перките на един вентилатор, който ромолеше сред сънливите читатели, топящи се като кубчета лед над своите книги и вестници.

Силуетът на дон Густаво Барсело се очертаваше върху прозорците на една галерия, която гледаше към вътрешната градина на сградата. Въпреки почти тропическата атмосфера, книжарят бе пременен с обичайните си контешки одежди и монокълът му проблясваше в сумрака като монета на дъното на кладенец. До него различих една фигура в рокля от бяла алпака, която ми се видя като ангел, изваян от мъгла. При звука от стъпките ми Барсело извърна поглед и ми направи знак да се приближа.

— Даниел ти беше името, нали? — попита книжарят. — Носиш ли книгата?