Читаем Сянката на вятъра полностью

Отговорих с утвърдително кимване и на двата въпроса и се настаних на стола, който ми предложи Барсело, точно до него и до загадъчната му спътница. В продължение на няколко минути книжарят само се усмихваше невъзмутимо, сякаш бе забравил за моето присъствие. Скоро оставих всяка надежда, че ще ме представи на дамата в бяло, която и да бе тя. Барсело се държеше така, сякаш тя изобщо не бе там или бе невидима и за двама ни. Наблюдавах я крадешком, боейки се да срещна погледа й, зареян в някаква неопределена точка. Кожата на лицето и ръцете й бе бледа, почти прозрачна. Имаше изящно строги черти, сякаш изрисувани с уверени линии под черната коса, която лъщеше като мокър камък. Реших, че е най-много на двайсет години, ала нещо в държането й и в начина, по които душата й сякаш бе приведена като върбови клонки, ме накара да мисля, че няма възраст. Изглеждаше замръзнала в онова състояние на вечна младост, запазено за манекените по шикозните витрини. Тъкмо се опитвах да открия с поглед пулса на лебедовата й шия, когато забелязах, че Барсело ме наблюдава внимателно.

— И тъй, ще ми кажеш ли къде намери тази книга? — попита той.

— Бих ви казал, но обещах на баща ми да не издавам тайната — рекох.

— Ясно. Семпере и неговите загадки — каза Барсело. — Май се досещам къде. Страхотен късмет си извадил, момко. На това му викам да намериш игла в ливада с бели лилии. А сега ще ми дадеш ли да хвърля един поглед?

Подадох му книгата и Барсело я пое в ръцете си с безкрайна нежност.

— Предполагам, че вече си я прочел.

— Да, господине.

— Завиждам ти. Винаги съм мислел, че най-подходящото време да се чете Каракс е, когато сърцето още е младо, а умът — непокварен. Знаеше ли, че това е последният роман, който е написал?

Мълчаливо поклатих глава.

— А знаеш ли колко екземпляри като този се намират на пазара, Даниел?

— Навярно хиляди.

— Нито един — уточни Барсело. — Освен твоя. Останалите са били изгорени.

— Изгорени?

В отговор той само се усмихна загадъчно, като разлистваше книгата и галеше хартията така, сякаш бе единствена по рода си коприна. Дамата в бяло бавно се обърна. Плаха и колеблива усмивка се изписа на устните й. Очите й опипваха празнотата с бели като мрамор зеници. Преглътнах с мъка. Беше сляпа.

— Нали не познаваш племенницата ми Клара? — попита Барсело.

Само поклатих глава, неспособен да откъсна поглед от това създание с тен на порцеланова кукла и бели очи — най-тъжните очи, които някога бях виждал.

— Всъщност именно Клара е експерт по Жулиан Каракс, затова и я доведох — рече Барсело. — Като се замисля, май ще е най-добре с ваше разрешение да се оттегля в друга зала да разгледам този том, докато вие си приказвате за вашите работи. Нали нямате нищо против?

Изгледах го поразен. Книжарят, същински пират, само ме потупа по рамото и се отдалечи с моята книга под мишница.

— Впечатлил си го, знаеш ли? — обади се един глас до рамото ми.

Обърнах се, за да видя леката усмивка на племенницата на книжаря, която се взираше в празното пространство. Имаше кристален глас, прозрачен и тъй крехък, та ми се стори, че думите й ще се изпочупят, ако я прекъсна насред някое изречение.

— Чичо ми каза, че ти е предложил добри пари за книгата на Каракс, но ти не си ги приел — добави Клара. — Спечелил си уважението му.

— Да не повярва човек — въздъхнах аз.

Забелязах, че Клара свеждаше глава встрани, когато се усмихваше, а пръстите й си играеха с един пръстен, който изглеждаше като венче от сапфири.

— На колко си години? — попита тя.

— Почти на единайсет — отвърнах. — А вие?

Моята невинна дързост разсмя Клара.

— Почти двойно повече, но все пак не е нужно да ми говориш на „вие“.

— Изглеждате по-млада — отбелязах с надеждата, че това може да е добър начин да се измъкна от моята недискретност.

— Ще се доверя на преценката ти, защото не зная как изглеждам — отвърна тя с все същата лека усмивка. — Но ако ти се струвам по-млада, това е още една причина да ми говориш на „ти“.

— Както кажете, госпожице Клара.

Оглеждах ръцете й, разтворени като криле на скута й, крехката фигура, чиито очертания се долавяха под гънките на роклята, линията на раменете, извънредната бледност на шията и гънката на устните, която ми се щеше да помилвам с върха на пръстите си. До този момент не бях имал възможност да наблюдавам една жена така отблизо и толкова внимателно, без да се боя, че ще срещна погледа й.

— Какво гледаш? — попита Клара не без известно лукавство.

— Вашият чичо казва, че сте експерт по Жулиан Каракс — импровизирах аз с пресъхнала уста.

— Чичо ми би казал какво ли не, ако това ще му помогне да остане за миг насаме с някоя книга, която го вълнува — рече Клара. — Но ти трябва да се запиташ как така един сляп човек може да е експерт по книги, щом като не може да ги чете.

— Да си призная, това хич не ми мина през ума.

— За момче на почти единайсет години не лъжеш зле. Внимавай, иначе ще свършиш като чичо ми.

От страх да не се изложа за пореден път, реших да си мълча. Просто седях и я гледах запленен.

— Хайде, ела насам — рече тя.

— Моля?

— Ела де, не се бой. Няма да те изям.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Александр Македонский, или Роман о боге
Александр Македонский, или Роман о боге

Мориса Дрюона читающая публика знает прежде всего по саге «Проклятые короли», открывшей мрачные тайны Средневековья, и трилогии «Конец людей», рассказывающей о закулисье европейского общества первых десятилетий XX века, о закате династии финансистов и промышленников.Александр Великий, проживший тридцать три года, некоторыми священниками по обе стороны Средиземного моря считался сыном Зевса-Амона. Египтяне увенчали его короной фараона, а вавилоняне – царской тиарой. Евреи видели в нем одного из владык мира, предвестника мессии. Некоторые народы Индии воплотили его черты в образе Будды. Древние христиане причислили Александра к сонму святых. Ислам отвел ему место в пантеоне своих героев под именем Искандер. Современники Александра постоянно задавались вопросом: «Человек он или бог?» Морис Дрюон в своем романе попытался воссоздать образ ближайшего советника завоевателя, восстановить ход мыслей фаворита и написал мемуары, которые могли бы принадлежать перу великого правителя.

А. Коротеев , Морис Дрюон

Историческая проза / Классическая проза ХX века