Сянката на вятъра

… През октомври 1914 г. един артефакт, който мнозина взели за пантеон на колела, спрял един следобед пред шапкарница „Фортуни“ на Ронда де Сан Антонио. От него слязла гордата, величествена и арогантна фигура на дон Рикардо Алдая, който по това време вече бил един от най-богатите хора не само в Барселона, но и в цяла Испания. Неговата текстилна империя обхващала търговските цитадели и колонии по протежението на всички каталонски реки. Дясната му ръка държала юздите на банките и поземлените имоти на половината провинция. Лявата — никога бездейна — дърпала конците на окръжните депутати, на градския съвет, различни министерства, епархията и пристанищната митническа служба.

Онзи следобед мъжът с пищни мустаци, царствени бакенбарди и открито чело, който вдъхвал страх у всички, се нуждаел от шапка. И тъй, той влязъл в магазина на дон Антони Фортуни, хвърлил бегъл поглед на помещението, погледнал отвисоко шапкаря и неговия помощник, младия Жулиан, и изрекъл следното: „Казаха ми, че от вашата работилница — макар по нищо да не си личи — излизат най-добрите шапки в Барселона. Есента се очертава доста неприятна и ще имам нужда от шест цилиндъра, дузина бомбета, ловджийски шапки и нещо, което да нося в Кралския двор в Мадрид. Записвате ли си, или очаквате да повторя?“

Това било началото на един труден и доходен процес, в който бащата и синът обединили усилията си, за да изпълнят поръчката на дон Рикардо Алдая. Жулиан, който четял вестници, бил съвсем наясно с положението на клиента и си казал, че не може да разочарова баща си тъкмо сега, в най-решителния и важен момент от неговата кариера. От мига, в който властникът влязъл в магазина му, шапкарят сякаш не стъпвал по земята от радост. Алдая обещал, че ако остане доволен, ще препоръча работилницата му на всичките си приятели. Това означавало, че от достойна, но скромна търговска фирма, шапкарница „Фортуни“ щяла да се издигне до най-висши сфери и да покрива главищата и главиците на депутати, кметове, кардинали и министри. Дните на онази седмица отлитали като насън. Жулиан не ходел на училище и прекарвал по осемнайсет, двайсет часа в работилницата в задното помещение. Баща му, изтощен от собствения си ентусиазъм, го прегръщал от време на време и даже го целувал, без да се замисли. Стигнал дотам, че подарил на жена си Софи рокля и чифт нови обувки — за пръв път от четиринайсет години. Шапкарят бил просто неузнаваем. Една неделя забравил да отиде на църква и същия следобед, преливащ от гордост, притиснал Жулиан до гърдите си и му казал просълзен: „Дядо ти щеше да се гордее с нас.“

Един от най-сложните процеси във вече изчезналата наука на шапкарството, както технически, така и политически, бил свързан с взимането на мерки. Дон Рикардо Алдая имал череп, който, по думите на Жулиан, бил доста грубоват и донякъде с формата на пъпеш. Шапкарят осъзнал трудностите в мига, в който зърнал лоба на великия мъж, и същата вечер, когато Жулиан казал, че тази глава му напомня някои участъци от масива на планините Монсерат, Фортуни не могъл да не се съгласи. „Татко, при цялото ми уважение, знаете, че стигне ли се до взимане на мерки, аз съм по-добър от вас, защото вие нервничите. Оставете това на мен.“ Шапкарят отстъпил на драго сърце и на следващия ден, когато Алдая пристигнал със своя „Мерцедес Бенц“, Жулиан го посрещнал и го отвел в работилницата. Щом разбрал, че едно четиринайсетгодишно момче ще му вземе мерките, Алдая се разярил: „Ама какво е това? Някакво си хлапе? Майтап ли си правите с мен?“ Жулиан, който осъзнавал общественото положение на клиента си, но ни най-малко не се смущавал от него, отвърнал: „За майтап не знам, господин Алдая, но нещо трябва да се направи, че това ваше теме изглежда като бикоборска арена и ако не побързаме да ви измайсторим комплект от шапки, хората ще бъркат главата ви с уличния план на Барселона.“ При тези думи на Фортуни му се приискало да потъне вдън земя. Алдая безстрашно впил поглед в Жулиан. После, за всеобщо удивление, прихнал да се смее така, както не се бил смял от години.

„Далече ще стигне това ваше момче, Фортунато“ — заявил Алдая, който така и не успял да запомни фамилията на шапкаря.

Ето как се изяснило, че на дон Рикардо Алдая до гуша му било дошло всички да се боят от него, да го ласкаят и да лягат в краката му като изтривалки. Той презирал подлизурковците, страхливците и всички, които проявявали някаква слабост, била тя физическа, умствена или нравствена. Когато се сблъскал с едно скромно момче, едва чирак, който имал куража и остроумието да му се присмее, Алдая решил, че наистина е улучил идеалната шапкарница и удвоил поръчката си. Същата седмица охотно идвал всеки ден, така че Жулиан да му взима мерки и да изпробва различни модели върху него. Антони Фортуни с почуда наблюдавал как този главатар на каталонското общество се залива от смях, слушайки шегите и историите на сина, който за него самия оставал непознат — та нали шапкарят не разговарял с това момче, а и то години наред не давало никакви признаци, че има чувство за хумор. В края на седмицата Алдая отвел бащата настрана, в един ъгъл на магазина, за поверителен разговор.

— Вижте, Фортунато, тоя ваш син е истински талант, а вие го държите тук да обира паяжините на това нищо и никакво дюкянче, докато пукне от скука.

— Това е добър занаят, дон Рикардо, и момчето проявява известна сръчност, макар че му липсват обноски.

— Глупости. Кое училище посещава?

— Ами кварталното училище…

— Това е фабрика за производство на черноработници. Когато човек е млад, талантът, геният, ако щете, трябва да се развива, иначе излиза от пътя и погубва онзи, който го притежава. Той има нужда от насока, от подкрепа. Разбирате ли ме, Фортунато?

— Заблуждавате се по отношение на сина ми. Че какъв гений е той? Едвам си връзва оценките по география… учителите му ми казват, че е вятърничав и няма никакви обноски, досущ като майка си, а тук поне винаги ще има почтена работа и…

— Фортунато, отегчавате ме. Още днес ще отида да се срещна с ръководството на училище „Сан Габриел“ и ще ги уведомя, че трябва да приемат сина ви в същия клас, в който е и първородният ми син Хорхе. Да сторя по-малко от това би било проява на скъперничество.

Очите на шапкаря едва не изпаднали от орбитите. Училището „Сан Габриел“ било развъдник, в който се отглеждал кайманът на висшето общество.

— Но, дон Рикардо, аз не съм в състояние да финансирам…

— Никой не иска от вас да плащате каквото и да било. За образованието на момчето ще имам грижата аз. Вие, като баща, трябва само да дадете съгласието си.

— Има си хас, разбира се, че съм съгласен, но…

— Значи няма какво повече да говорим. Стига и Жулиан да приеме, естествено.

— Той ще направи каквото му се каже, то се знае.

В този момент от разговора Жулиан се подал от задната стая с калъп за шапка в ръце.

— Дон Рикардо, когато сте готов…

— Кажи ми, Жулиан, какво ще правиш днес следобед? — попитал Алдая.

Момчето стояло и гледало ту баща си, ту индустриалеца.

— Ами ще помагам на баща ми тук, в дюкяна.

— И какво друго?

— Мислех да отида до библиотеката…

— Обичаш книгите, нали?

— Да, господине.

— Чел ли си Конрад? „Сърцето на мрака“?

— Три пъти.

Шапкарят се навъсил, напълно объркан.

— И кой е тоя Конрад, ако мога да знам?

Алдая го накарал да млъкне с един жест, който сякаш бил отработен, за да всява тишина сред събрания на акционери.

— У дома имам библиотека с четиринайсет хиляди книги, Жулиан. На младини четях много, ала сега вече не ми остава време. Като се замисля, имам три екземпляра с автографи от самия Конрад. Синът ми Хорхе и насила не може да бъде вкаран в библиотеката. Единственият човек, който разсъждава и чете в моя дом, е дъщеря ми Пенелопе, така че всички тези книги просто се похабяват. Би ли искал да ги видиш?

Жулиан кимнал, загубил дар слово. Шапкарят наблюдавал сцената с тревожно чувство, което сам не можел да определи. Споменатите имена му били непознати. Романите, както цял свят знаел, били предназначени за жените и за безделниците. „Сърцето на мрака“ му звучало най-малкото като смъртен грях.

— Фортунато, вашият син идва с мен. Искам да го запозная с моя Хорхе. Не се безпокойте, по-късно ще ви го върнем. Кажи, момче, возил ли си се някога в „Мерцедес Бенц“?

Жулиар заключил, че това ще да е името на величествената грамада, с която се придвижвал индустриалецът, и поклатил глава.

— Ами значи вече ти е време. То е като да отидеш в рая, без да се налага да умираш.

Антони Фортуни видял как отпътували с прекалено луксозното возило и когато се вгледал в сърцето си, открил там само тъга. Същата нощ, докато вечерял със Софи (която носела новите си рокля и обувки и нямала почти никакви белези и синини), се запитал в какво бил сбъркал този път. Точно когато Бог му върнал сина, Алдая му го отнел.

— Я махни тая рокля, жено, че приличаш на уличница. И повече да не съм видял това вино на масата. Другото, дето е разредено с вода, е достатъчно добро за нас. Алчността накрая ще поквари всички ни.

Жулиан никога не бил стъпвал с крак от другата страна на Авенида Диагонал. Онази линия от алеи, празни участъци и дворци, очакващи разширението на града, представлявала забранена граница. Отвъд Диагонал се простирали селца, хълмове и места, обвити в мистерия, които според легендите съдържали приказни богатства. По пътя Алдая му говорел за училището „Сан Габриел“, за нови приятели, които Жулиан никога не бил виждал, за едно бъдеще, което дотогава му изглеждало невъзможно.

— Към какво се стремиш, Жулиан? В живота, имам предвид.

— Не зная. Понякога си мисля, че бих искал да стана писател. Романист.

— Като Конрад, а? Много си млад, разбира се. Я ми кажи, банковото дело не те ли блазни?

— Не зная, господине. Истината е, че и през ум не ми е минавало. Никога не съм виждал повече от три песети накуп. Висшите финанси са загадка за мен.

Алдая се разсмял.

— Няма никаква загадка, Жулиан. Номерът е да събираш песетите не три по три, а три милиона по три милиона. Тогава никакво тайнство не важи, даже и Светата Троица.

През този следобед, докато пътувал нагоре по Авенида дел Тибидабо, Жулиан имал чувството, че минава през райските двери. От двете страни на пътя се издигали имения, които му изглеждали като катедрали. Някъде по средата на булеварда шофьорът завил и те влезли през желязната порта на един от тези домове. Начаса цяла армия от прислужници се завтекли да посрещнат господаря. Всичко, което Жулиан успял да види, била една огромна и внушителна къща на три етажа. Дотогава изобщо не подозирал, че истински хора биха могли да живеят на такова място. Оставил се да го преведат през вестибюла, прекосил една сводеста зала, от която се издигало мраморно стълбище, оградено с кадифени завеси, и най-сетне се озовал в просторна стая, чиито стени — от пода до тавана — изглеждали като безкраен килим от книги.

— Как ти се струва? — попитал Алдая.

Жулиан почти не го слушал.

— Дамиан, кажете на Хорхе незабавно да слезе в библиотеката.

Слугите, безлични и безшумни, при най-незначителната заповед от страна на господаря се разлитали да я изпълнят с ефикасността и покорството на рояк добре обучени насекоми.

— Ще имаш нужда от нов гардероб, Жулиан. На тоя свят има сума ти кретени, които съдят само по външния вид… Ще кажа на Хасинта да се погрижи за тази работа, ти не се тревожи за това. И вероятно ще е най-добре да не го споменаваш пред баща ти, за да не го притесняваме. Я, ето го и Хорхе. Хорхе, искам да се запознаеш с едно чудесно момче, което ще бъде новият ти съученик. Жулиан Форту…

— Жулиан Каракс — поправил го той.

— Жулиан Каракс — доволно повторил Алдая. — Харесва ми как звучи. Това е синът ми Хорхе.

Жулиан подал ръка и Хорхе Алдая я стиснал. Ръкувал се вяло, без особено въодушевление. Лицето му било изящно и бледо, както можело да се очаква от дете, израснало в такъв кукленски свят. Носел дрехи и обувки, които в очите на Жулиан сякаш били взети от някои роман. Погледът му излъчвал задоволеност и арогантност, презрение и захаросана вежливост. Жулиан му се усмихнал открито, прочитайки неувереност, страх и празнота под бляскавата черупка.

— Вярно ли е, че не си прочел нито едни от тия книги?

— Книгите са скучни.

— Книгите са огледала; в тях човек вижда само онова, което носи в себе си — отвърнал Жулиан.

Дон Рикардо Алдая отново се изсмял.

— Е добре, оставям ви сами, за да се опознаете. Ще видиш, Жулиан, че въпреки това разглезено и горделиво личице Хорхе не е толкова глупав, колкото изглежда. Има у него нещо от баща му.

Думите на Алдая явно се забили като кинжали в сина, въпреки че усмивката му дори не трепнала. Жулиан се разкаял за репликата си и изпитал жал към момчето.

— Ти сигурно си синът на шапкаря — рекъл Хорхе без злоба. — Напоследък баща ми говори много за теб.

— Е, нали съм новината на деня. Надявам се, че това няма да те настрои против мен. Въпреки това личице на всезнайко, който си пъха носа навсякъде, не съм такъв идиот, какъвто изглеждам.

Хорхе му се усмихнал. Жулиан си помислил, че се усмихва с благодарност — както правят хората, които нямат приятели.

— Ела, ще ти покажа останалата част от къщата.

Те оставили библиотеката зад себе си и тръгнали към главния вход и градините. Докато прекосявали залата със стълбището, Жулиан погледнал нагоре и съзрял една фигура, която се изкачвала по стъпалата с ръка на перилото. Почувствал, че изпада в плен на някакво видение. Момичето било навярно на дванайсет или тринайсет години. Придружавала го една зряла жена, дребна и с румено лице; по всичко личало, че е бавачка. Девойката носела синя сатенена рокля. Косата й била с цвят на бадем, а кожата на раменете и стройната шия сякаш била прозрачна. Тя се спряла на върха на стълбището и се обърнала за миг. За секунда погледите им се срещнали и тя му отправила едва загатната усмивка. После бавачката обвила раменете й с ръка и я повела към един коридор, в който и двете се скрили. Жулиан свел очи и отново погледнал Хорхе.

— Това е сестра ми Пенелопе. По-късно ще се запознаеш с нея. Малко е смахната. По цял ден чете. Хайде, ела, искам да ти покажа параклиса в подземието. Готвачките казват, че там бродят духове.

Жулиан послушно тръгнал след момчето, но усещал, че светът се изплъзва от ръцете му. От мига, в който се качил в мерцедеса на дон Рикардо Алдая, едва сега нещата му се изяснили. Бил я сънувал безброй пъти, на същото това стълбище, със същата синя рокля и същото потрепване на пепелявосивите очи, без да знае коя е, нито защо му се усмихва. Когато излязъл в градината, оставил Хорхе да го поведе към депата за колите и тенискортовете, които се простирали по-нататък. Чак тогава се обърнал да погледне назад и я видял до прозореца й на втория етаж. Едва различавал силуета й, но знаел, че тя му се усмихва и че по някакъв начин го е разпознала на свой ред.

Това мимолетно видение на Пенелопе Алдая, застанала горе на стълбището, съпътствало Жулиан през първите му седмици в училище „Сан Габриел“. Новият му свят се състоял от много пластове и далеч не всички били по вкуса му. Учениците на „Сан Габриел“ се държали като надменни и нагли принцове, а учителите им напомняли просветени и покорни слуги. С изключение на Хорхе Алдая първото момче, с което Жулиан се сприятелил там, бил Фернандо Рамос, син на един от училищните готвачи; той не бил и сънувал, че някой ден ще носи расо и ще преподава в същите аули, в които бил израснал. Фернандо, на когото останалите лепнали прякора „Печката“ и когото третирали като слуга, се отличавал с буден ум, но нямал почти никакви приятели сред учениците. Единственият му другар било ексцентрично момче на име Микел Молинер, което с времето щяло да стане най-добрият приятел на Жулиан в училището. Микел Молинер, който имал твърде много ум и твърде малко търпение, обичал да вбесява учителите си, поставяйки под съмнение всичките им твърдения чрез тънка диалектика, разкриваща колкото даровитост, толкова и жлъч. Останалите се страхували от острия му език и го смятали за член на друга порода, което в известен смисъл не било съвсем погрешно. Въпреки бохемските черти и не особено аристократичния тон, който демонстрирал, Микел бил син на индустриалец, станал неприлично богат чрез производство на оръжия.

— Каракс, нали? Казаха ми, че баща ти прави шапки — рекъл той, когато Фернандо Рамос ги запознал.

— За приятелите съм Жулиан. На мен пък ми казаха, че твоят прави оръдия.

— Само ги продава. Той не знае как да прави друго освен пари. Моите приятели — за каквито смятам само Ницше и ей тоя другар Фернандо — ми викат Микел.

Микел Молинер бил тъжно момче. Страдал от нездрав интерес към смъртта и към всички теми от печално естество — материя, на чието обмисляне посвещавал голяма част от времето и дарбите си. Майка му се била поминала три години по-рано вследствие на странен домашен инцидент, който някакъв неразумен доктор дръзнал да определи като самоубийство. Именно Микел открил трупа й, проблясващ под водите на кладенеца в лятното имение, което семейството притежавало в Аржентона. Когато извадили мъртвата жена с въжета, установили, че джобовете на палтото и са пълни с камъни. Имало и писмо на немски — родния език на Микеловата майка, — но господин Молинер, който никога не си дал труда да го научи, изгорил писмото още същата вечер, без да позволи на когото и да било да го прочете. Микел Молинер съзирал смъртта навсякъде — в окапалата шума, в падналите от гнездата птици, в старите хора и в дъжда, който отнасял всичко. Имал изключителна дарба за рисуване и често й се отдавал часове наред, нахвърляйки като в унес скици с въглен, на които винаги се явявала една дама сред мъгли и пусти плажове — майка му, както предполагал Жулиан.

— Какъв искаш да станеш, когато пораснеш, Микел?

— Аз никога няма да порасна — загадъчно отвръщало момчето.

Главното му увлечение, освен рисуването и желанието да противоречи на всяка жива твар, било творчеството на един загадъчен австрийски лекар, който с течение на времето щял да стане прочут: Зигмунд Фройд. Благодарение на покойната си майка Микел Молинер можел перфектно да чете и да пише на немски и притежавал редица трудове на виенския доктор. Любимата му област било тълкуванието на сънищата. Имал навика да разпитва хората какво са сънували, след което пристъпвал към поставяне на диагноза. Вечно разправял, че ще умре млад и че няма нищо против това. Според Жулиан мислел за смъртта толкова често, че най-сетне почнал да открива в нея повече смисъл, отколкото в живота.

— В деня, в който умра, всичко мое ще бъде твое, Жулиан — често казвал Микел. — Освен сънищата.

Освен с Фернандо Рамос, Молинер и Хорхе Алдая, Жулиан скоро завързал познанство и с едно свито и донякъде саможиво момче на име Хавиер, единствен син на портиерите на „Сан Габриел“, които живеели в скромна къщица до входа към училищните градини. Хавиер, който — подобно на Фернандо — бил смятан от останалите момчета за не повече от досаден лакей, имал навика да скита сам из градините и вътрешните дворове, без да общува с когото и да било. От толкова бродене из училището бил изучил всички потайни кътчета на сградата, тунелите на подземията, коридорите, водещи към кулите, и изобщо всевъзможни скривалища, които никой вече не си спомнял. Това бил неговият таен свят, неговото убежище. Винаги носел със себе си джобно ножче, задигнато от едно от бащините чекмеджета. Обичал да дялка с него фигурки от дърво, които после криел в гълъбарника на училището. Баща му, портиерът Рамон, бил ветеран от Кубинската война55, в която изгубил едната си ръка и (според злите езици) десния си тестис вследствие на сачма, изстреляна от самия Теодор Рузвелт при атаката на залива Кочинос. Убеден, че леността е майка на всяко зло, Рамон-с-едната-топка (прякор, измислен от учениците) възлагал на сина си задачата да събира в чувал шумата от боровата горичка и от двора край фонтаните. Рамон бил добър човек, малко грубоват и страдащ от фатална склонност да си избира лоша компания. Най-тежкият случай в това отношение била собствената му съпруга. Бил се оженил за яка, глуповата жена с вид на чистачка и мания, че е принцеса, която обичала да се разтакава с оскъдно облекло пред очите на сина си и на другите ученици — навик, пораждащ постоянно веселие и присмех. Кръщелното й име било Мария Крапонсия, но тя се представяла като Ивон, защото й звучало по-изискано. Ивон често разпитвала сина си относно възможностите за социално издигане, които щели да му осигурят неговите приятели — въобразявала си, че Хавиер е завързал връзки с каймака на барселонското общество. Разпитвала го за имуществото на този и онзи, като си представяла, че се гизди с дрехи от най-фина коприна и я канят на чай с банички в знатните салони на доброто общество.

Хавиер гледал да не се заседява вкъщи и с благодарност приемал задачите, възлагани от баща му, колкото и да били тежки. Всяко извинение било добро, за да остане сам и да избяга в тайния си свят, където да дялка своите дървени фигурки. Когато учениците го зърнели отдалече, някои от тях се смеели или го замеряли с камъни. Един ден Жулиан изпитал такава жал, когато видял как един камък разбил челото на момчето и го съборил върху куп отпадъци, че решил да му се притече на помощ и да му предложи приятелството си. Отначало Хавиер помислил, че Жулиан се приближава, за да го довърши, докато останалите се пръскали от смях.

— Казвам се Жулиан — рекъл той, подавайки ръка. — Моите приятели и аз тъкмо се канехме да играем шах в боровата горичка и се чудех дали не би искал да се присъединиш към нас.

— Не знам как се играе шах.

— Допреди две седмици и аз не знаех. Но Микел е добър учител…

Момчето го гледало подозрително, — очаквайки всеки миг присмеха, скритата атака.

— Не знам дали твоите приятели ще искат да бъда с вас…

— Това беше тяхна идея. Какво ще кажеш?

От този ден нататък Хавиер понякога се присъединявал към тях, щом приключел възложените му задачи. Обикновено си мълчал и само слушал и наблюдавал останалите. Алдая донякъде се боял от него. Фернандо, който на собствен гръб бил изпитал презрението на другите ученици заради скромния си произход, се стараел да е особено любезен към загадъчното момче. Микел Молинер, който му преподавал основите на шаха и го наблюдавал с внимателното око на медик, бил най-скептичен от всички.

— Тоя е побъркан. Лови котки и гълъби и ги измъчва с часове с ножа си, а после ги заравя в боровата горичка. Прелестно, няма що!

— Кой го казва?

— Той самият ми го разправи оня ден, докато му обяснявах ходовете на коня. Каза ми също, че понякога майка му се пъха в леглото му нощем и го опипва.

— Сигурно се е пошегувал с теб.

— Съмнявам се. Това момче не е наред с главата, Жулиан, и вероятно не по негова вина.

Жулиан се мъчел да не обръща внимание на предупрежденията и предсказанията на Микел, но действително му било трудно да установи приятелски отношения със сина на портиера. Особено Ивон не гледала с добро око на Жулиан и на Фернандо Рамос. От всички младежи в училището единствено те нямали пукната пара. Говорело се, че бащата на Жулиан бил прост дюкянджия, а майка му не могла да стане нещо повече от учителка по музика. „Слънчице, тия хора нямат ни пари, ни класа, ни елегантност — поучавала майката на Хавиер сина си. — Ти гледай да се сдружиш с Алдая, че е от много добро семейство.“ „Да, майко — отвръщал той, — както кажете.“ С времето Хавиер като че ли започнал да се доверява на новите си приятели. От време на време отронвал по някоя дума и даже се заел да издялка за Микел Молинер комплект фигурки за шах, в знак на признателност за уроците му. Един прекрасен ден, когато най-малко очаквали или смятали за възможно, открили, че Хавиер умее да се усмихва и че смехът му е ясен и чист като на дете.

— Виждаш ли? Той си е съвсем нормално момче — изтъквал Жулиан.

Микел Молинер обаче продължавал да е нащрек и наблюдавал странния момък с опасение и усърдие, което било почти научно.

— Хавиер е обсебен от мисълта за теб, Жулиан — казал му той един ден. — Всичко, което прави, е с едничката цел да спечели одобрението ти.

— Що за глупост! Има си баща и майка за това; аз съм му само приятел.

— Безотговорен човек, ето какво си ти. Баща му е един нещастник, който с мъка намира собствения си задник, когато му се ходи по голяма нужда. Доня Ивон пък е харпия с мозък колкото на бълха, която по цял ден се преструва, че уж случайно се вестява пред хората по бельо и си въобразява, че е доня Мария Гереро56 или даже нещо по-лошо, което бих предпочел да не споменавам. Момчето, съвсем естествено, си търси някакъв заместител и ето че ти, ангел спасител, падаш от небесата и му протягаш ръка. Сан Жулиан де ла Фуенте, покровител на онеправданите.

— Този доктор Фройд ти е размътил мозъка, Микел. Всички имаме нужда от приятели. Дори и ти.

— Това момче няма приятели, нито ще има някога. Душата му е душа на паяк. Ако не ми вярваш, времето ще покаже. Чудя се какво ли сънува…

Микел Молинер съвсем не подозирал, че сънищата на Франсиско Хавиер напомняли тези на приятеля му Жулиан, и то много повече, отколкото мислел за възможно. Веднъж, месеци преди Жулиан да постъпи в училището, синът на портиера събирал окапалата шума от двора с фонтаните, когато пристигнал великолепният автомобил на дон Рикардо Алдая. Въпросния следобед индустриалецът не бил сам. Придружавало го едно видение, сияен ангел в копринена премяна, който сякаш не стъпвал по земята. Ангелът, който бил не друг, а дъщерята Пенелопе, слязъл от мерцедеса и тръгнал към един от фонтаните, като размахвал чадърчето си и се спрял, за да попляска с ръце във водата на езерцето. Както обикновено, бавачката Хасинта зорко следвала девойката, готова да откликне на най-малкия й жест. Но дори да я придружавала цяла армия от слуги, Хавиер имал очи само за момичето. Боял се, че ако премигне, видението ще се изпари. Останал така, закован на място и без дъх, да наблюдава тайно миража. След малко, сякаш доловила присъствието и прикрития му поглед, Пенелопе вдигнала очи и погледнала към него. Красотата на лицето й му се видяла болезнена, непоносима. Сторило му се, че зърнал на устните й бегла усмивка. Ужасен, Хавиер хукнал да се скрие в най-горната част на водната кула, точно до гълъбарника на тавана на училището — любимото му скривалище. Ръцете му още треперели, когато събрал резбарските си принадлежности и се заел да издялка ново произведение, на което искал да изобрази току-що съзряното лице. Същата нощ, когато се върнал в дома на портиера, много по-късно от обичайния час, майка му го чакала, полугола и бясна. Момчето гледало надолу от страх, че ако майка му зърне очите му, ще види в тях момичето край фонтана и ще разбере какво си мисли.

— И къде беше, проклет сополанко?

— Простете, майко. Загубих се.

— Че ти си загубен още от деня, в който си се родил.

След години всеки път, щом пъхнел револвера си в устата на някой затворник и дръпнел спусъка, главен инспектор Франсиско Хавиер Фумеро щял да си спомня деня, в който видял как главата на майка му се пръснала като зряла диня край една закусвалня в Лас Планас и не почувствал нищо, освен онази погнуса, която предизвикват мъртвите неща. Цивилната гвардия, алармирана от собственика на заведението, който бил чул изстрела, намерила момчето да седи на един камък, държейки в скута си още неизстинала ловджийска пушка. Гледало безстрастно обезглавения и покрит с насекоми труп на Мария Крапонсия, наричана още „Ивон“. Когато видял гвардейците да се приближават, Хавиер само свил рамене; цялото му лице било опръскано с кръв, сякаш бил поразен от едра шарка. По звука от риданията гвардейците открили Рамон-с-едната-топка, сгушен до едно дърво на трийсет метра по-нататък, в шубраците. Треперел като дете и от обърканите му приказки нищо не се разбирало. След дълго обмисляне лейтенантът от Цивилната гвардия обявил случая за трагичен инцидент и го отбелязал като такъв в доклада си, макар и не в съвестта си. Когато попитали момчето могат ли да направят нещо за него, Франсиско Хавиер Фумеро попитал дали може да задържи тази стара пушка, защото искал да стане войник, щом порасне…