Сидхарта

— О, този самана е силен и не се страхува от нищо. Той би могъл да те принуди, прекрасна девойко. Той би могъл да те ограби, той би могъл да те накара да страдаш.

— Не, самана, това не ме плаши. Та кой самана или брамин се страхува, че някой може да дойде и да му отнеме знанията, благочестието и дълбокомислието? Не, те принадлежат единствено нему и той раздава от тях само онова, което желае и комуто желае. Същото е и с Камала, и с радостите на любовта. Алена и красива е устата на Камала, но опитай се да я целунеш, но опитай се да и целунеш против волята на Камала, и устата, която може да дава толкова сладост, не ще ти даде и капка от нея! Ти си схватлив, Сидхарта, научи и това: любовта може да се изпроси, да се купи, да се получи като подарък, да се намери на улицата, но да се открадне не може. Погрешен е пътят, който си избрал. Жалко би било, ако такъв красив младеж като теб тръгне по този път.

Сидхарта се поклони с усмивка.

— Жалко би било, Камала, много си права. Безкрайно жалко би било. Не, не трябва да изгубя капка сладост от твоята уста, нито ти от моята! Тъй да бъде: Сидхарта отново ще се върне при теб, когато придобие онова, което все още му липсва — дрехи, обуща, пари. Но кажи ми, прекрасна Камала, можеш ли да ми дадеш още един съвет?

— Съвет? Защо не? Кой би отказал съвет на един беден, невеж самана, живял до сега сред чакалите в гората?

— Мила. Камала, кажи ми, къде трябва да отида, за да намеря по-скоро тези неща?

— Това, приятелю, всички биха желали да знаят. Ти трябва да вършиш онова, което си научил и в замяна на него да искаш пари и дрехи, и обуща, По друг начин беднякът не може да спечели. Но какво всъщност умееш?

— Умея да мисля, да чакам, да постя.

— И друго нищо?

— Нищо… Мога да творя и стихотворения. Ще ме даруваш ли с една целувка за едно стихотворение?

— Ще го сторя, ако стихотворението ми хареса и го кажи!

— Сидхарта се замисли за миг и след това изрече тези стихове:

Към сенчестия лес пристъпи красивата Камала, на границата му стоеше мургав самана, щом зърна цвета на лотоса, той се поклони.

Камала му благодари с усмивка, а младежът си помисли: прекрасно е да си жрец на боговете, но още по-прекрасно е да служиш на прекрасната Камала.

Камала плесна така силно с ръце, че златните й гривни звъннаха.

— Красиви са стиховете ти, о, мургав самана, и аз наистина не ще загубя нищо, ако ти дам за тях една целувка.

— Тя го привлече с погледа си, той сведе лицето си към нейното и положи устата си върху нейната, която бе като прясно разпукната смокиня. Камала го целува дълго и Сидхарта усети с разтърсваща изненада как тя го учи, колко бе мъдра, как го владее, как го отблъсква, как го привлича и как след тази първа целувка следваше дълъг, добре подреден и добре изпитан низ от целувки, всяка от които се отличаваше от предишните.

Той се спря, пое си дълбоко дъх, бе замаян като дете от безкрая на познанието, което му се разкриваше.

— Много са красиви стиховете ти — извика Камала, — ако бях богата, щях да те възнаградя със златни монети за тях. Но ще ти бъде трудно със стихове да спечелиш толкова пари, колкото ще ти трябват, ако искаш да бъдеш приятел на Камала.

— Как хубаво целуваш, Камала, — промълви Сидхарта.

— Да, наистина го умея и затова не ми липсват дрехи, обуща, гривни или други красиви неща. Но с теб какво ще стане? Не можеш ли друго, освен да мислиш, да постиш и да твориш стихове?

— Зная и жертвени песни, — каза Сидхарта, — но не искам да ги пея вече. Зная и заклинания, но не искам да ги произнасям вече. Чел съм и писанията…

— Спри! — Прекъсна го Камала. — Ти умееш да четеш? И да пишеш?

— Разбира се, че и това умея. Мнозина умеят това.

— Повечето не умеят. И аз не умея. Много добре е, че можеш да четеш и да пишеш. И заклинанията ще ти потрябват пак.

В този миг притича една прислужница и прошепна нещо на ухото на господарката си.

— Ще имам посещение — рече Камала. — Махай се бързо, никой не трябва да те види тук, запомни го добре! Утре ще се срещнем отново.

На прислужницата обаче заповяда да даде на благочестивия брамин една бяла връхна дреха. Без да разбере как стана всичко, Сидхарта бе взет от прислужницата, отведен по много обиколни пътеки в една бамбукова постройка, където получи дрехата, а след това тя отиде с него до храстите и настоя веднага и незабелязано от никого да напусне горичката.

Доволен, извърши всичко, както му бе наредено. Свикнал с горския живот, той безшумно се промъкна през плета. Върна се доволен в града, като носеше под мишница сгънатата дреха. Застана пред вратата на един хан, в който влизаха пътници, помоли мълком за храна и взе мълком парченце оризова пита. „Може би утре — помисли си той — няма да моля никого вече за храна.“ Изведнъж го облада чувството на гордост. Той вече не беше самана и не му приличаше да проси. Той даде оризовата пита на едно куче и остана без храна.