Сидхарта

Бе отзивчив към всички. С внимание посрещаше търговеца, който му предлагаше ленено платно за Продан, добре приет бе изпадналият в нужда, който търсеше заем, добре приет бе просякът, който цял час му разказваше историята на своята бедност и който далеч не бе така беден, както всеки самана. По един и същ начин той се отнасяше с богатия чуждоземен търговец, с прислужника, който го бръснеше, и с уличния търговец, който все го мамеше с някоя дребна монета, когато му продаваше банани. А дойдеше ли при него Камазвами, за да му сподели грижите си или да го сгълчи за някоя сделка — той го изслушваше приветливо и с внимание, чудеше му се, опитваше се да го разбере, даваше му известно право, но толкова, колкото му се струваше справедливо, после се обръщаше към други, които имаха нужда от него. Търсеха го мнозина — да търгуват, да го мамят, да се осведомят за нещо, да получат съвет или милостиня. Той даваше съвети, изказваше съчувствие, правеше подаръци, оставяше се да бъде мамен на дребно, и цялата тази игра и страстта, с която я приемаха хората, занимаваха мислите му толкова, колкото някога го занимаваха боговете и браминството.

Понякога дълбоко в гърдите си долавяше някакъв умиращ приглушен глас, който го предупреждаваше, който стенеше толкова тихо, че едва го чуваше. Тогава за час го спохождаше съзнанието, че води странен живот, че нещата, които върши са само игра и макар понякога да изпитва веселие и радост, животът минава край него, без да го докосне. Той си играеше със сделките и с хората край него като с топка, гледаше ги, забавляваше се с тях, но сърцето му, изворът на неговата същност, не участваше в това. Изворът бликаше някъде далеч от него, течеше и течеше незримо и вече нямаше нищо общо с живота му. На няколко пъти го достраша от такива мисли, прииска му се да участва във всичките детски деяния на суетата на света, с цялата си страст и цялото си сърце да живее истински и да се наслаждава, вместо да стои настрана като съзерцател.

Не преставаше да посещава прекрасната Камала, изучи изкуството на любовта, опозна култа на насладата, в който повече от където и да било се сливат даване и вземане, разговаряше с нея, даваше й съвети, получаваше съвети. Тя го разбра по-добре, отколкото някога го бе разбрал Говинда, тя му приличаше повече.

Веднъж той й каза:

— Ти си като мен, различна си от повечето хора. Ти си Камала и нищо друго, в теб има тишина и убежище, където всеки миг можеш да се оттеглиш и да се чувстваш като у дома си, както мога да го сторя и аз. Малцина го могат това, но всички биха могли да го постигнат.

???(липсваща реплика, мисля)?

— Не — отвърна Сидхарта, — не е там причината. Камазвами е умен колкото и аз, но въпреки това не намира убежище в себе си. А други, макар и с ума на дете, го намират. Повечето хора, Камала, са като падащо листо, което се носи и се върти из въздуха, люшка се и пада на земята. Други обаче, макар и малцина, са като звезди, те се движат по определен път, вятърът не ги достига, те носят в себе си своя закон и път. Измежду всички учени и самани, от които мнозина познавах, имаше един такъв, един съвършен, когото никога не ще забравя. Това е онзи Гаутама, Възвишения, Вестителя на учението, което вече познаваш. Хиляди ученици всеки ден слушат учението му, всеки час изпълняват напътствията му, ала всички те са падаща шума; никои от тях няма свое учение и свой закон.

Камала го гледаше с усмивка.

— Пак говориш за него — каза му тя, — пак си обзет от самански мисли.

— Сидхарта не отвърна и те се отдадоха на любовната игра, една от тридесетте или четиридесетте любовни игри, които знаеше Камала. Тялото й бе гъвкаво като тялото на ягуар и като лъка на ловец, който бе учил любовтаот нея, той познаваше много тайни и много наслади. Тя дълго игра със Сидхарта, привличаше го и го отблъскваше, насилваше го и го обгръщаше, радваше сена майсторството му, докато на края той бе победен и се отпусна отмалял до нея.

Тогава тя се наведе над лицето му и дълго се взира в уморените му очи.

— Ти си най-добрият любовник, когото съм виждала — за-мислено каза тя. — Ти си по-силен от другите, по-гъвкав, по-старателен. Ти, Сидхарта, изучи добре изкуството ми. Някога, когато остарея, желая да имам дете от теб. И въпреки това, скъпи, ти си оставаш самана, ти не ме обичаш, ти не обичаш никого. Не е ли така?

— Може да е така — уморено продума Сидхарта. — Аз съм като теб. И ти не обичаш. Инак би ли могла да превърнеш любовта в изкуство? Навярно хората като нас не могат да обичат. Могат да обичат хората деца. Това е тяхната тайна.

САМСАРА 20