Сидхарта

— Ти спа — отвърна Говинда. — Не е разумно да се спи в такива места, където гъмжи от змии и преминават животните от гората. Аз, господарю, съм ученик на възвишения Гаутама, на Буда, на Шакиямуни, и като минавах с неколцина от нашите по този път, видях те да спиш на това място, дето е опасно да се спи. Затова се опитах да те събудя, господарю, но като видях, че сънят ти е дълбок, изостанах от нашите и седнах до теб. И после, изглежда, вместо да бдя над теб, и аз съм заспал. Лошо изпълних службата си, умората ме надви. Но сега, когато вече си се събудил, позволи ми да тръгна, за да настигна братята си.

— Самана, благодаря ти, че си бдял над съня ми — каза Сидхарта. — Праведни сте вие, учениците на Възвишения. Вече можеш да тръгнеш.

— Тръгвам, господарю. Нека щастието винаги те съпътства…

— Благодаря ти, самана.

Говинда направи жест за поздрав и каза:

— Сбогом.

— Сбогом, Говинда — каза Сидхарта.

Монахът се спря.

— Но, господарю, откъде знаеш името ми?

Сидхарта се усмихна.

— О, Говинда, познавам те от хижата на баща ти и от училището на брамините, от жертвоприношенията и от отиването при саманите, от часа, в който потърси спасение при Възвишения в горичката Иетавана.

— Ти си Сидхарта! — извика Говинда. — Едва сега те познах и не мога да проумея как не го сторих веднага. Добра среща, Сидхарта, голяма е радостта ми, че те виждам отново.

— И аз се радвам, че те виждам. Ти си бдял над съня ми, благодаря ти, макар че не беше нужно да ме пази някой. За къде си тръгнал, приятелю?

— Никъде не отивам. Ние, монасите, винаги сме на път. Докато не е настъпило дъждовното време, вървим постоянно от едно място на друго, живеем според нашите закони, проповядваме учението, взимаме милостиня и отново продължаваме пътя си. Така е винаги. Но ти, Сидхарта, за къде си тръгнал?

Сидхарта каза:

— И аз съм като теб, приятелю. И аз не съм тръгнал за никъде. Просто вървя. Странствам.

Говинда отвърна:

— Казваш, че странстваш, и аз ти вярвам. Но прости ми, Сидхарта, ти не приличаш на странник. Носиш дрехи на богаташ, обуща на знатен и косите ти, които миришат на благовонна вода, не са косите на странник, не са коси на самана.

— Така е, скъпи, правилно си забелязал всичко. Всичко вижда острото ти око. Но аз не ти казах, че съм самана. Казах само, че странствам. И това е вярно: аз странствам.

— Странстваш — каза Говинда, — но малцина странстват с такива дрехи и такива обуща, малцина са с такава коса. Никога, макар че от много години съм странник, не съм срещал странник като теб.

— Вярвам ти, мой мили Говинда, но ето че днес срещна и такъв странник, с такива обуща, с такава одежда. Спомни си, мили, че светът на образите е мимолетен, мимолетни, твърде мимолетни са и нашето облекло, и начинът, по който се вчесваме, и косите ни, и тялото. Нося дрехите на богаташ, добре си го забелязал. Нося ги, защото бях богат, и се вчесвам като светските хора и сластолюбците, защото бях такъв.

— А сега, Сидхарта, какъв си?

— Не зная, зная толкова малко, колкото и ти. На път съм. Бях богат, но вече не съм, а какъв ще бъда утре, не зная.

— Загуби ли богатството си?

— Загубих го, или по-скоро то мен загуби. Отдели се от мен. Колелото на образите се върти бързо, Говинда. Къде се изгуби браминът Сидхарта, къде е саманата Сидхарта? Къде е богаташът Сидхарта? Тленното бързо се променя, ти го знаеш, Говинда.

Говинда дълго гледа приятеля от младините си, а в очите му се четеше съмнение. Той го поздрави така, както се поздравяват знатни хора и пое по своя път.

Сидхарта гледаше след него с усмихнато лице, той все още обичаше своя верен боязлив Говинда. Как би могъл в този миг, в този прелестен час, след приказния си сън, пропит от Ом, да не обича всеки и всичко? Очарованието, което го бе завладяло чрез съня и чрез Ом, се състоеше тъкмо в това: той бе изпълнен от радост и любов към всичко, до което се докосваше погледът му. И сега усети, че болестта му бе причинена от това, че не бе могъл да обича нищо и никого.

Сидхарта гледаше с усмихнато лице след отдалечаващия се монах. Сънят му бе дал много сили, ала го измъчваше остър глад, защото от два дни не бе ял нищо, а времето, когато можеше да издържа на гладуване, бе отминало отдавна. Тогава — спомни си той — се бе хвалил пред Камала с три неща, тогава той владееше три благородни и недостижими умения: постене, чакане, мислене. Това беше неговото богатство, неговата мощ и сила, здравата му опора в изпълнените с трудни изпитания години на младостта. Той бе усвоил само тези три умения, нищо повече. А сега вече не владееше нито едно от тях, нито постенето, нито чакането, нито мисленето. Той ги бе пожертвал заради най-жалките и мимолетни неща — сладострастие, охолство, богатството. Наистина нещо странно се бе случило с него. Сега сякаш наистина бе станал един от човеците деца.

Сидхарта взе да обмисля положението, в което бе изпаднал. Мислеше с усилие, без всякакво желание, но се заставяше.