Сидхарта

„Сега — мислеше си той, — когато всички тези мимолетни неща са ме напуснали, аз пак стоя под слънцето, както съм стоял като малко дете: нищо не ми принадлежи, не умея нищо, нищо не съм научил. Колко странно е това! Сега, когато вече не съм млад, когато косата ми е почти побеляла, когато силите ме напускат, започвам от самото начало, от детето.“ Той отново се усмихна. Да, странна бе участта му! Той се свличаше надолу и отново бе с празни ръце, гол и безпомощен сред света. Но това не го изпълваше с мъка, не, дори изпитваше желание да се смее, да се смее над себе си, над този странен и безумен свят.

„Вървиш надолу, човече!“ — сам си продума и се засмя, а в мига, когато изрече тези думи, погледът му попадна върху реката и той забеляза, че и реката върви надолу, все по-надолу, но че тя не спира да припява радостно. Това му хареса и той се усмихна приятелски на реката. Не беше ли това същата река, в която искаше да се удави някога, преди сто години, или всичко му се бе присънило?

„Животът ми наистина бе странен — мислеше си той, — странни криволици направи. Като дете живеех единствено заради боговете и жертвоприношенията. Като юноша се отдадох на отшелничеството, мисленето и съзерцанието, търсех Брахман, почитах вечното в Атман. Като млад мъж последвах покаяниците, живях в гората, понасях зной и мраз, научих се да гладувам, приучих тялото си да крее. След това учението на великия Буда ми разкри чудотворното познание, чувствах познанието за Великото единство да кръжи в мен, както собствената ми кръв. Но и с Буда, и с великото познание трябваше да се сбогувам. Продължих пътя си и при Камала усвоих любовните наслади, от Камазвами изучих търговията, трупах пари и прахосвах пари, научих се да угаждам на стомаха и на сетивата си. Минаха много години, докато загубя духа си, докато отвикна от мисленето, докато забравя единството. Лъжа ли е, че бавно, с криволици, от мъж и мъдрец се превърнах в дете? И все пак този път е бил твърде добър, птичката в гръдта ми не е умряла. Ала какъв път беше това! Трябваше да мина през толкова безразсъдства, пороци, заблуди, отвращения и разочарования, за да стана отново дете, за да започна всичко отначало. По така трябваше да бъде. Сърцето ми казва «да» на тези неща и очите ми се смеят. Трябваше да изживея отчаянието, трябваше да стигна до най-безразсъдната от всички мисли, до мисълта за самоубийството, за да мога да достигна опрощението, да мога пак да изживея Ом, да мога отново истински да спя и да се събуждам. Трябваше да се превърна в глупак, за да намеря отново в себе си Атман. Трябваше да греша, за да продължа да живея. Къде още ще ме отведе моят път? Безумен е този път, той криволичи, може би се затваря в кръг? Да върви накъдето си иска, аз ще продължа да крача по него.“ Той усети как радостта блика в гърдите му. „Откъде — попита той сърцето си — идва тази радост? — Да не би от дълбокия, здрав сън, който истински ме ободри? Или от думата Ом, която изрекох? Или от това, че се отскубнах, че избягах, че най-сетне отново съм свободен и стоя като дете под небето? О, колко е хубаво да си такъв беглец, да си така свободен! Колко свеж и прекрасен е въздухът тук, как добре се диша! Там, откъдето избягах, всичко миришеше на благовонни масла, на подправки, на вино, на охолство, на леност. Как ненавиждах този свят на богаташите, на разгулниците, на играчите на зарове! Как трябва да съм мразел себе си, за да остана така дълго в този ужасен свят! Как се ненавиждах, ограбвах и измъчвах, как се състарявах и озлобявах! Не, никога вече няма да си въобразя, че Сидхарта е мъдър! Ала добре сторих, че най-сетне сложих край на тази омраза към себе си, на този безумен и празен живот. Благодаря ти, Сидхарта, че след толкова години на глупост, най-сетне направи нещо, чу птичката да пее в гърдите ти и я последва!“

Така се хвалеше той, радваше се на себе си, вслушаше се с любопитство в стомаха си, който ръмжеше от глад. Чувстваше, че в последно време е изпитал докрай вкуса на част от мъката, на част от низостта, предъвкал ги е до отчаяние и смърт и ги е изплюл.

Така беше добре. Можеше да остане още дълго при Камазвами, да печели и да прахосва пари, да засища стомаха си и да оставя душата си да умира от жажда. Още дълго можеше да живее в този тих, меко обшит ад, ако не бе се явил мигът на пълна безутешност и разочарование, онзи върховен миг, в който той висеше над течащите води, готов да се унищожи. Бе изпитал разочарованието и най-дълбокото отвращение, но те не бяха го надвили, защото птичката, радостният извор на неговия глас, все още бяха живи — това го изпълваше с радост, караше го да се смее, разливаше сияние по лицето му из под посивелите коси.

„Добре е — мислеше си той, — човек сам да изпита всичко, за да узнае какво му трябва. Още като дете разбрах, че светските наслади и богатството не струват много. Знаех го отдавна, но едва сега го изживях. И ето че го зная не само с мислите си, но и с очите си, със сърцето си, със стомаха си. Честит съм, че го зная!“