Сидхарта

Той дълго мисли за преобразяването, което бе изживял, слушайки веселата песен на своята малка птичка. Не беше ли умряла тази птичка в него, не беше ли почувствал смъртта й? Не, в него бе умряло нещо друго, нещо, което отдавна бе жадувало смъртта. Не беше ли то същото, което в жарките години на поклонничеството бе желал да умъртви? Не беше ли неговото Аз, малкото, страхливо и горделиво Аз, с което се бе борил толкова години, което все пак го побеждаваше и След всяко умъртвяване се явяваше отново, забраняваше му да се радва, да изпитва страх? Не беше ли тъкмо то, което най-сетне бе погинало, тук, в гората, край красивата река? Не беше ли тази смърт причината той отново да бъде доверчив като дете, лишено от страх и изпълнено с радост?

Сега Сидхарта започна да разбира защо като брамин, като покаяник, се бе борил напразно с това Аз. Бяха му попречили многото знания, прекалено многото свещени стихове, прекалено многото жертвени правила, прекалено многото самоизтезания, прекалено многото дела и стремежи. Изпълвало го бе високомерие, винаги се бе смятал за най-умния, за най-отдадения, винаги бе изпреварвал останалите с крачка, винаги бе знаещ и проникновен, проповедник или мъдрец. В това свещеничество, в това високомерие се бе спотаило неговото Аз, здраво се бе загнездило там и растеше то, докато той си мислеше, че ще го умъртви с постене и покаяние.

Сега той осъзна и разбра, че никога никакъв учител нямаше да може да го спаси. Затова трябваше да се изгуби в света, да чезне сред наслада и власт, сред жени и пари, трябваше да стане търговец, зароиграч, пияница и ненаситник, докато свещеникът и саманата в него загинат. За това той трябваше да изтърпи и тези страшни годили, да понесе отвращението, празнотата, безсмислието на един празен и загубен живот чак до края, до горчивото отчаяние, докато и сластолюбецът Сидхарта, и ненаситникът Сидхарта загинат. Той бе умрял, ала един нов Сидхарта се бе пробудил от сън. Той също щеше да остарее, също щеше да умре един ден, защото Сидхата бе тленен, тленно е всяко създание. Днес обаче този Сидхарта бе млад, още дете, и бе изпълнен с радост.

Тези мисли обземаха ума му, вслушваше се усмихнат в ръмженето на стомаха си, дочу с благодарност жуженето на една пчела. Спря ведър поглед на течащата река, никога досега водата не бе го изпълвала с такава радост, никога до сега не бе съзнавал, че гласът и блясъкът на носещата се вода могат да бъдат така силни и красиви. Струваше му се, че реката има да му каже нещо важно, нещо, което още не знае, което тепърва го очаква. В тази река Сидхарта бе пожелал да се удави, в нея се бе удавил старият, уморен и отчаян Сидхарта. Новият Сидхарта обаче потръпна от дълбока любов към тази течаща вода и реши да остане край нея.

„Ще остана край тази река — каза си Сидхарта, — тя е същата, през която някога поех пътя към хората деца, един приветлив лодкар ме превози тогава, ще го потърся, от неговата колиба пътят ме отведе някога в един нов живот, който сега е стар и мъртъв, нека и сегашният ми път, и сегашният ми живот да започнат оттам!“

Вгледа се с нежност в течащата вода, в прозрачната зеленина и кристалните линии на вълните със загадъчни очертания. Виждаше как от дълбините й се издигат светли бисери, как по повърхността й се носят тихо въздушни мехурчета, как небесната синева се отразява в нея. Реката го гледаше с хиляди очи — зелени, бели, кристални, небесно сини. Как обичаше тази вода, как го очароваше тя, колко й бе благодарен! Той чуваше в сърцето си гласа, пробудения отново глас, който му казваше: „Обичай тази вода! Остани край нея! Учи се от нея!“ О да, той искаше да се учи от нея, да се вслушва в нея. Струваше му се, че който би разбрал гласа на тази вода и тайната им, би разбрал още много неща, много тайни, всички тайни.

Сега обаче измежду всички тайни на реката той съзря само една, която разтърси душата му. Виждаше, че водата тече, тече непрекъснато, и все винаги е тук, винаги и по всяко време е една и съща и въпреки това е нова всеки миг. О, кой би схванал и кой би разбрал това! Самият той не го проумяваше и не го разбираше, усети само, че в него се надига някакво предчувствие, далечен спомен, божествени гласове.

Сидхарта се изправи, гладът му ставаше нетърпим. Замаян, той продължи пътя си нагоре, по брега, срещу течението на реката, вслушваше се в плисъка на водата и в ръмженето на глада в стомаха си.

Когато стигна до брода, лодката тъкмо бе готова да тръгне и същият лодкар, който някога бе превозил младия самана на отсрещния бряг, стоеше в нея. Сидхарта го позна веднага, макар той да бе много остарял.

— Ще ме прехвърлиш ли оттатък? — попита. Учуден, че вижда такъв знатен човек да върви сам и пеш, а не на ком, лодкарят го взе на лодката си и я оттласна от брега.

— Хубав е животът, който си избрал — му каза пътникът. — Сигурно е много хубаво да живееш край тази река и да пътуваш по нея?

Лодкарят отвърна с усмивка:

— Хубаво е, господарю, така е, както ти казваш. Но не са ли хубави всеки живот и всяка работа?