Силата на шестимата

Започва отново да вали, когато четиримата сменяме посоката. Куршуми свистят в тревата по стъпките ни и рикошират в големите камъни. Облаците с тътен се носят бързо над нас. Секунда по-късно сякаш минаваме под мост — дъждът просто спира. Поглеждам през рамо и виждам само на няколко крачки по-назад как дъждът се лее като из ведро. Вятърът се усилва значително и най-неочаквано могадорианците зад нас са вклещени в най-жестоката дъждовна буря, която съм виждала. Те изчезват напълно от погледа ни, превръщайки се в размазано петно.

Обувките ни се хлъзгат по пясъчния бряг и Елла и Крейтън скачат във водата с главата напред.

— Не мога да го направя, Марина — казва Ектор и спира точно преди краката му да са докоснали водата.

Пускам сандъка, хващам го за ръка и казвам:

— Мога да те излекувам, Ектор. Ще се оправиш.

— Това е без значение. Не мога да плувам.

— Аз съм Марина, като морето, нали се сещаш? — давам възможност на студенината да премине от пръстите ми към дупката от куршума в ръката му.

Виждам как тя от черна, сива и червена се превръща в жълтеникавокафява кръпка от сбръчкана кожа. Бързо се концентрирам върху раната от ухапване в стомаха му под ризата и Ектор внезапно се изправя, пълен с енергия.

Поглеждам го в очите:

— Нали съм морска кралица, ще плувам с теб.

— Но ти носиш това — казва Ектор и сочи сандъка.

— Ти ще го държиш — отговарям и го пускам в ръцете му.

Нагазваме във водата и вървим, докато краката ни докосват дъното. Тогава обвивам с дясната си ръка Ектор през гърдите и греба с лявата. Ектор е прегърнал сандъка върху стомаха си и се носи във водата по гръб, а главата му е малко над повърхността. Елла и Крейтън плуват на място по средата на езерото и аз повличам Ектор към тях.

Облаците над нас се разсейват и се смаляват до безброй сиви чертички, разпръснати по небето. Настъпващите могадорианци вече не са размито петно сред дъждовната буря и в момента, в който ни виждат, атакуват езерото с десетки джафкащи краули пред тях.

Когато и последният облак изчезва, отгоре се спуска малко черно петно и колкото повече се приближава, толкова повече заприличва на човек.

Около врата си има огромен син амулет и се приземява на брега, къдрейки пясъка под краката си. Това е поразително красиво момиче с гарвановочерна коса. И в мига, в който я виждам, разбирам, че тя е тази, която сънувам, тя е тази, която съм нарисувала на стената на пещерата.

— Тя е една от нас! — изкрещявам.

Момичето се оглежда наоколо, очите ни се срещат и миг по-късно тя изчезва. Оставам напълно потресена и съкрушена, вярвам, че е плод на въображението ми.

— Къде изчезна? — пита Елла.

Щом разбирам, че и Елла я е видяла, знам, че не съм си я въобразила. Виждам как два краула, които са най-близо до нас, някак си са превъртени във въздуха. Те се реят, като джафкат и се зъбят на нещо си зад тях, после се блъскат един в друг и накрая падат омаломощени. Единият от тях се понася по водата около краката на двама воини, а другият е залюлян във въздуха и запратен при останалите краули и могадорианци.

— Невидимост. Тя притежава завета на невидимостта — прошепва Крейтън.

Тя е невидима? Изпитвам огромно възхищение, примесено с ревност, но от всичко най-много изпитвам признателност. Всеки краул, който докопа водата, бива рязко изхвърлен назад от незрима ръка и запратен в твърдия пясък или срещу могадориански воин. Паднало оръдие се изправя от тревата и започва да стреля във всички посоки. Краул след краул пада унищожен. Десетки могадорианци избухват в облаци от пепел.

От другата страна на езерото избухват оръдия, обръщам се и виждам двайсет и повече могадорианци да газят до кръста. Безброй светлинни лъчи попадат във водата около нас, образувайки значително количество пара. Едва мога да виждам Ектор пред себе си.

— Елла? — изкрещявам.

— Тук съм! — провиква се тя отляво.

— Вземи Ектор.

Тя обгръща с ръка гърдите на Ектор.

— Защо?

— Защото няма да стоя тук, докато онова момиче се бие съвсем само. Тази война е и моя.

Преди някой да успее да ме спре, потъвам под повърхността и водата незабавно започва да гъделичка белите ми дробове. Спускам се още по-надълбоко и плувам, докато зелено-синият цвят на езерото се превръща в сив. Виждам тежкото тяло на Оливия под мен; лежи безжизнено на дъното на езерото, облаци от кръв излизат на талази от стотиците рани от ухапвания по гърба й.

Насочвам се към отсрещния бряг и след минута вече виждам краката на могадорианците. Доплувам до онзи, който стои най-далече вляво. Стъпвам върху калното дъно и се изхвърлям от водата. Могадорианецът няма време да реагира, когато мислено го запращам към средата на езерото. Оръдието му се понася към ръцете ми, стрелям по него и не вдигам повече пръст от спусъка. Могадорианците по цялото езеро избухват в пепел и когато избивам всичките, насочвам оръдието към стотиците, които стоят до колите.