Силата на шестимата

Следвам указанието му и запращам камък след камък срещу кървавото меле. Пикените и птиците рухват под нашата атака.

Още няколко пикена си проправят път в тунела, ревейки. Грабвам Девет за ръката, не искам да ги напада.

— Те ще продължават да прииждат — казвам. — Трябва да намерим Сам и да се махаме оттук. Номер шест ще ни чака.

Той кима и двамата побягваме. При следващия изход завиваме наляво, без да имаме представа дали отбелязваме напредък, или съвсем сме се изгубили. При всеки нов завой зад нас се появяват нови и нови врагове. Девет руши всеки тунел, през който минаваме, събаря тавани, разбива стени с телекинеза и с камъни, запратени точно в целта.

Стигаме дълъг и извит като дъга нисък мост от монолитна скала, подобен на онзи, по който ние със Сам се тътрехме по-рано. Под нас лежи басейн със зелена лава, над който се носи пара. От другата страна на тесния мост ни атакува плътна редица от могадорианци, а в тунела зад гърба ни няколко пикена търчат към нас.

— Накъде? — извиквам, щом стъпваме на моста.

Девет отговаря:

— Долу.

Той грабва ръката ми, щом стигаме най-високата точка на моста, и светът ми буквално се преобръща, докато тичаме по долната част на дъгата. Без предупреждение той ме пуска, но обувките ми някак си продължават да са захванати здраво за търбуха на моста. Протягам ръка над главата си и изгребвам малко от зелената лава. Когато вече стоим изправени на отсрещната страна на помещението, в ръката си държа идеална огнена топка. Запращам я към могадорианците на моста и мислено я разстилам върху тях. Дочувам цвърченето на плътта им, когато се пъхаме в друга пещера.

Стигаме до стръмно нанадолнище и въздухът не ми достига. Преценявам под какъв градус е наклонът, когато отзад ме удря силна въздушна струя. Прекатурвам се напред и започвам да падам с изумителна скорост. И щом най-после подът става равен, го посрещам с неотдавна изкълченото си рамо.

Претъркулвам се по корем с невъобразима болка. Струята ме удари точно в гърба и мускулите ми са блокирани в неконтролируем спазъм. Едва дишам, не мога да търся в сандъка лечебния камък. Мога единствено да гледам сноповете лунна светлина, които се появяват и изчезват в края на тунела. Това е покривалото. То плющи от горския вятър. Отново съм там, откъдето тръгнах.

Зад себе си чувам шум от падащи камъни. Изпитвам невъобразима болка и единственото, за което мисля, е как да се махнем от планината.

— Право напред. Там е изходът. Там ще се прегрупираме — успявам да кажа.

Ако успеем да се измъкнем навън, ще мога да се излекувам и да скрия сандъците в гората. Възможно е и Бърни Косар да дойде с нас, когато се върнем в пещерата, тъй като вече сме унищожили резервоарите с отровния газ. Четиримата могадорианци, които пазеха входа, ги няма и Девет скача през брезента направо в гората. Аз го следвам. Веднага ни удря вонята от труповете на мъртвите животни. Девет върви покрай редица дървета и двамата правим опити да повърнем. Падам върху един дънер. Трябват ми пет минути, мисля си. После се връщаме да приберем Сам. Със светещи оръдия и светещи ръце.

Девет тършува из сандъка си и аз затварям очи. По лицето ми се стичат сълзи. Стряскам се, когато нещо грубо докосва лявата ми ръка. Отварям очи и виждам Бърни Косар във вид на бигъл, който лиже пръстите ми.

— Не заслужавам това — казвам му. — Аз съм страхливец. Прокълнат съм.

Той забелязва раните и сълзите ми, после души лицето на Девет, преди да увеличи размерите си и да се превърне в кон.

— Страхотно — скача Девет. — Какво, по дяволите, си ти?

— Химера — прошепвам. — Той е добро момче. Той е от Лориен.

Девет бързо погалва Бърни Косар по муцуната, после притиска лечебен камък към гърба ми. Докато камъкът си върши работата в организма ми, забелязвам, че ще се развихри буря, задаваща се заплашително над планината.

Небето внезапно е разкъсано от светкавица и гръмотевица. Толкова съм благодарен, че Шест отново е при нас, та чак се изправям, без да обръщам внимание на продължаващата болка в гърба ми. Облаците се движат бързо и се разтягат по начин, който обаче никога преди не съм виждал, и изведнъж небето излъчва някакво зло. Това не е Шест. Шест не се е върнала, за да ни помогне.

Наблюдавам облака във форма на фуния, който съм виждал единствено в най-кошмарните си видения.

Бърни Косар се изправя на задните си крака, когато космически кораб с идеална сферична форма, млечнобял като перла, се понася плавно през окото на торнадото. Корабът се приземява точно пред входа на пещерата, разтърсвайки земята. И точно както съм наблюдавал във виденията си, встрани на кораба от нищото се появява врата, просто обвивката се стопява. Водачът на могадорианците от виденията ми е тук.

Девет зяпва от удивление.

— Сетракус Ра. Той е тук. Започва се.

Аз не продумвам, вцепенен от страх.

— Това, значи, е името му — успявам да прошепна все пак.

— Това беше името му. За всеки ден, в който се опитваха да измъчват мен и сепана ми, ще го ръгам с това — червената тръба сияе в ръката на Девет.

Краищата й се удължават с въртящи се ножове.

— Ще го убия. И ти ще ми помогнеш.