Силата на шестимата

Сам ми подхвърля камата и аз нападам звяра, като забивам острието в кожата между пръстите на краката му. Великанът изревава. Навежда се, но аз отново го осветявам с лумен в очите. Той губи равновесие, аз карам скалата зад него да се откърти и да го удари в гърба. Звярът се мята напред, протяга дългите си ръце, за да спре падането. Масивните му ръчища се стоварват в рова със зелената течност, над която се издига пара, и след броени секунди се чуват звуци от горяща плът. Гледам как безжизнената глава на звяра се удря в основата на електрическото силово поле и в постаментите от монолитната скала, върху които се намират сандъците. Ударът разкъсва силовото поле, постаментите изхвърчат в другия край на помещението и се разбиват в камъка. Звярът лежи, без да помръдва.

— Кажи ми, че си планирал всичко това — казва Сам и тръгва след мен към сандъците.

— Ще ми се да можех да го кажа — отговарям.

Отварям сандъка си и виждам, че всичко си е вътре, включително и кутията от кафе с праха на Анри и нестабилният кристал, увит в кърпа.

— Изглежда добре — казвам.

Сам взема другия сандък.

— Какво ще стане, щом излезем през онази врата? — пита Сам и кимва с глава към малката дървена врата, през която дойдохме.

Убихме звяра и взехме сандъците, но е невъзможно отново да станем невидими и просто така да си вървим покрай стотина могадорианци. Отварям сандъка, докосвам различните кристали и предмети, но все още нямам никаква представа как действат повечето от тях, а онези, които зная как да използвам, не могат да ме прекарат през планина от инопланетяни. Оглеждам стаята и губя всякаква надежда. Но докато наблюдавам внимателно топящата се кожа на великана и разпадащите му се кости, ми хрумва нещо. Пъхам камата обратно в задния джоб на дънките и бавно се приближавам към рова с бълбукащата зелена течност. Вдишвам дълбоко и внимателно потапям пръст в нея. Точно както се надявах, тя е вряла, но по кожата си я усещам като лек гъдел от огън. Прилича на зелена лава.

— Сам?

— Какво?

— Щом ти кажа да отвориш вратата, искам да я отвориш и да се махнеш незабавно.

— Какво смяташ да правиш? — пита той.

През мислите ми минават видения за това как Анри прекарва лориенския кристал по тялото ми, докато аз лежа върху масичката в хола. Като си представям, че ръцете ми са обхванати от пламъци, топвам ръка в рова и загребвам от капещата зелена лава. Затварям очи и се концентрирам. Когато ги отварям, течността се носи над дланта ми в идеална пламтяща топка.

— Ами ето това — отговарям му аз.

— Супер!

Сам изтичва към дървената врата и аз му давам знак с глава, че съм готов. Той я отваря със замах и се шмугва вдясно. Тежковъоръжени могадорианци тичат в нашата посока, но когато забелязват огнената зелена топка, която се движи към тях, правят опит да се върнат обратно. Топката е на път да се размаже в гърдите на първия могадорианец и аз мислено я разпъвам във вид на огнено одеяло. Няколко от могадорианците са повалени и след минути на мъчително горене се превръщат в пепел.

Мятам топка подир топка от зелената лава срещу още могадорианци и ги повалям. Сам трупа на купчина оръдията им и когато настъпва затишие, хващам още две топки от зелената течност и изхвърчам през вратата. Сам ме следва, хванал под мишници по едно дълго черно оръдие. Броят на спускащите се по мрачния коридор могадорианци е зашеметяващ. Като добавим мигащите светлини и пронизителните сирени, това си е истинско претоварване на сетивата. Сам натиска спусъците на двете оръдия и покосява редица след редица могадорианци, но те не спират да прииждат. Щом му свършват патроните, Сам грабва следващите две оръдия.

— Малко помощ няма да ми е излишна! — крещи Сам и помита още една редица могадорианци.

— Мисля, мисля.

По всичко личи, че покритите със слуз стени на тунела пречат да се разпали истински пожар, а и нямам в ръцете си достатъчно зелена лава, за да нанеса повече щети. Вляво от мен са сребристите цистерни с отровния газ и силозите с тежките тръбопроводи, улуци и алуминиеви тръби. До най-високия силоз забелязвам контролния панел, от който излизат електрически кабели. Чувам воя и ревовете на зверовете в помещенията с решетките по-нататък в коридора и се питам дали са много гладни. Хвърлям пламтяща топка срещу контролния панел и той се разпада сред вихрушка от искри. Решетките на стаите покрай стените започват да се вдигат и точно тогава запращам другата зелена топка в долната част на цистерните и силозите.

Грабвам Сам и двамата препускаме обратно до стаята на великана. Щом гръмва експлозията, притискам Сам към каменната стена между дървената и стоманената врата, която започва да се отваря нагоре, и пропускам приближаващата се вълна от пламъци да профучи над мен. Ушите ми се напълват с трещенето и бученето на пожара.