Силата на шестимата

— Кой номер е този кретен? — пита ме Девет и отново бърка в сандъка си.

— Това е Сам. Той не е лориенец, но е наш съюзник. Търси баща си.

Той подхвърля червеното камъче на Сам.

— С това шибаната работа ще стане по-бързо, Сами. Просто се прицелваш и стискаш.

— Той е човек, пич — казвам. — Не може да го използва.

Девет слага палеца си върху челото на Сам. Косата на Сам щръква и подушвам електричество във въздуха. Сам залита назад.

— Страхотно!

Девет пъха отново ръце в сандъка.

— Разполагаш с десет минути. Хайде, давай!

Изумен съм от факта, че Девет притежава способността да прехвърля силата си върху човешки същества. Сам хуква по коридора, проверява килиите с едно движение на китката. Щом стига до огромната метална врата в края, насочва камъчето към нея и виждаме една дузина могадорианци от другата страна на стената. Единият от тях свързва оголени кабели в някаква отворена клавиатура.

— Сам! — изкрещявам и вземам оръдието. — Връщай се!

Фшъът! Вратата се повдига и могадорианците се втурват напред. Сам хуква да бяга, като стреля през рамо.

— Имаш ли развити други завети? — питам Девет, надвиквайки шума от оръдието си.

Той ми намигва и изчезва, като тича по пропукания таван със суперскорост. Могадорианците не го забелязват, докато не се спуска зад тях, но вече е късно. Той е същинско торнадо, минава през тях с жестокост, каквато не знаех, че лориенците притежават; дори Шест щеше да е впечатлена. Ние със Сам спираме стрелбата и оставяме Девет да разчленява с голи ръце могадорианец след могадорианец.

Щом приключва, Девет се връща бегом по лявата страна на коридора, като преди това е обиколил тавана и дясната страна, следван от облак прах.

— Антигравитация — казва Сам. — На това му викам страхотен завет.

Девет спира с приплъзване пред сандъка си и с един ритник го затваря.

— Освен това чувам много добре. На километри.

— Хубаво, да тръгваме — казвам и грабвам сандъка си.

Девет с лекота слага неговия върху широкото си рамо и грабва едно оръдие от пода.

— А останалите килии? — пита той Сам и сочи надолу по коридора.

Има над сто врати покрай стените след тази, през която могадорианците влязоха.

— Трябва да тръгваме — казвам, защото зная, че вече дърпаме дявола за опашката.

Въпрос на броени секунди е да бъдем заобиколени от могадорианците. Но няма начин да убедя Сам.

Той преминава под голямата врата, все още държи червеното камъче. Група от десет и повече могадорианци внезапно се появява от скрит вход на тунел, който се намира между нас двамата. Сам се притиска към стената и стреля. Виждам как няколко от могадорианците избухват и се превръщат в пепел, но рояк лигавещи се краули запречва погледа ми.

Съсредоточавам мислите си върху един от камъните и го запращам срещу тях, като успявам да смажа няколко. Девет грабва един краул за задните крака и го сплесква в стената. Той размазва още два и щом свършва, се обръща към мен ухилен. Тъкмо да го попитам какво му е смешното, когато той запраща един камък точно срещу мен. Едва успявам да скоча встрани и миг след това гърбът ми се покрива с пепел.

— Те са навсякъде! — смее се той.

— Трябва да стигнем до Сам! — опитвам се да мина покрай Девет, когато огромна ръка на пикен сграбчва и двама ни.

— Сам! — крещя. — Сам!

Сам не ни чува от тракането на оръдието си. Пикенът ни тегли в обратната посока и сякаш на забавен каданс изгубвам от поглед най-добрия си приятел. Преди да успея да изкрещя отново, пикенът ни хвърля в отсрещния тунел. Удрям се в стената и падам върху единия сандък, а другият се сгромолясва върху мен. Оставам без въздух и когато поглеждам нагоре, виждам, че Девет плюе кръв. Хили се.

— Луд ли си? — питам. — Да не би тая работа да ти харесва?

— Бях затворен повече от година. Това е най-хубавият ден от живота ми!

Два пикена се вмъкват в тунела и блокират прекия ни път към Сам. Девет забърсва кръвта от брадичката си и отваря сандъка. Изважда къса сребърна тръба, която започва да се разтяга като бясна откъм двата си края. Когато става близо два метра, засиява в червено. Той се втурва срещу пикените с вдигната над главата си тръба. Ставам, за да се присъединя към него, но болка пронизва ребрата ми. Бъркам в моя сандък, за да извадя лечебния камък, но докато го открия, Девет вече е убил двата пикена. Започва да бяга отново по тавана, върти тръбата около себе си и когато е на шест метра от мен, ми изкрещява да се махна. Сияещата червена тръба полита над главата ми като копие и пронизва друг пикен в стомаха.

— Недей да ми благодариш — казва Девет, преди изобщо да успея да гъкна.

В далечния край на тунела се тълпят още пикени. Когато се обръщам, за да побягна, виждам към нас да се носи ято от прозрачни птици със зъби като бръснач. Девет грабва от сандъка наниз от зелени камъни и го запраща срещу ятото. Той се носи във въздуха като черна дупка и засмуква птиците.

Девет затваря очи и камъните се насочват към пикените, въртят се и запращат ятото птици в лицата им.

Девет сочи към мен и крещи:

— Замервай ги с камъни!