Силата на шестимата

Десетки краули наизскачат от отворената камера и атакуват в гръб редица нищо неподозиращи могадорианци; няколко пикена нахлуват с рев в тунела, размахвайки ръце; рогатото влечуго мутант щурмува задната част на тунела и запраща могадорианци и краули в краката на пикените, които ги стъпкват; крилатите митологични зверове бръмчат на тавана и пикират надолу, за да отхапят каквото могат, а чудовището с прозрачната кожа забива зъби в прасеца на един от пикените. Всичко това се случва за секунди, след което всички са пометени от море от огън.

Няколко минути по-късно огънят вече е избягал нагоре към спираловидната кухина в края на тунела, за да продължи да сее хаос в недрата на планината. Дългият коридор пред мен е затлачен от купчини пепел и чудовищни черни кости. Гася огъня около себе си и избърсвам ръце в бедрата си.

Сам е опърлен, но иначе е добре.

— Блестящо, пич! — казва той.

— Нека да се измъкнем оттук, пък тогава може да празнуваме.

Пъхам сандъка под мишница, а Сам грабва другия. Препускаме през опустошенията, оставени от огъня; зловонието на смъртта е задушаващо. Обгорената стълба в края на тунела изглежда стабилна, но я изкачваме трудно, защото имаме само по една свободна ръка. Стъпваме върху обгорения и почернял спираловиден перваз и бягаме ли, бягаме по него, за да стигнем най-после до центъра на пещерата.

Адът, който отприщих, е нанесъл повече щети, отколкото си мислех. Виждаме безброй купчини пепел, но виждаме също и стотици могадорианци, които изпълзяват от различни коридори и тунели на ръце и колене, изгорени или все още горящи, реват от болка, не могат да вземат оръдията си, неспособни са да направят каквото и да било, докато ние ги прескачаме. Други воини препускат по первазите над нас, някои носят оръжията си, други мъкнат ранени.

Не мога да се ориентирам в коя посока се намира изходът. Аз вървя отпред, Сам ме следва и докато преминаваме през поредица от тунели, а амулетът се люшка около врата ми, грабваме по едно от захвърлените оръдия. Бягаме с високо вдигнати сандъци и стреляме по всичко, което се изпречи на пътя ни. Макар и да не знаем накъде вървим, не спираме да се движим, докато не стигаме до килиите със затворени хора. Тогава вече разбирам със сигурност, че сме вървели в грешната посока. Дърпам Сам обратно, но той забива крака в пода и ме спира. Върху лицето му са изписани безпокойство и надежда. Стоманените врати на килиите стърчат на трийсет сантиметра над пода, а изпускащите мехури сини силови полета са изчезнали.

— Те са отворени, Джон! — крещи Сам и захвърля в краката ми сандъка.

Пускам оръдието на пода и вземам другия сандък, а Сам най-накрая изрича това, което знаех, че си мисли.

— Ами ако баща ми е тук?

Поглеждам Сам в очите и разбирам, че трябва да проверим. Той тича откъм лявата страна на коридора, вика името на баща си пред всяка килия. Аз проверявам килиите отдясно, когато момче на моя възраст с дълга черна коса показва главата си изпод една от вратите. Когато ме вижда, той внимателно провира ръка в коридора.

— Наистина ли го няма силовото поле? — провиква се той.

— Така изглежда! — отговарям.

Сам слага оръдието на рамо и се навежда пред вратата на килията на момчето.

— Познаваш ли човек на име Малкълм Гууд? На четирийсет години, с кафява коса. Тук ли е? Виждал ли си го?

— Млъкни и отстъпи назад, детко — чувам да казва момчето.

В гласа му се усеща известна твърдост, която ме притеснява, и аз бързо издърпвам Сам настрана.

Момчето хваща дъното на вратата, изтръгва я от стената и я подхвърля в коридора, сякаш е фризби. Таванът се продънва, камъни полетяват надолу и аз използвам телекинезата си, за да не бъдем смачкани. Преди да кажа нещо, момчето излиза, като чисти ръцете си от прахта. По-високо е от мен, голо е до кръста, мускулесто.

Сам пристъпва напред и за мое учудване се прицелва в главата на момчето.

— Само ми кажи! Познаваш ли баща ми? Малкълм Гууд? Моля те!

Момчето гледа встрани от Сам и оръдието му, съсредоточил е поглед върху сандъците под двете ми мишници. Тогава забелязвам трите белега на краката му. Точно като моите. Той е един от нас. Шокиран, пускам другия сандък на пода.

— Кой номер си? Аз съм номер четири.

Момчето присвива очи, после ми подава ръка.

— Аз съм номер девет. Браво, че си останал жив, номер четири.

Той посяга към сандъка на пода. Сам сваля оръдието и тръгва по коридора, спира от време на време, за да надникне в поредната килия. Номер девет слага ръка върху катинара на сандъка, който мигновено се разтриса, изщраква и се отваря. Жълто сияние озарява лицето му, щом вдига капака.

— По дяволите, страхотно!

Девет се смее, пъха ръката си вътре, изважда червено камъче и ми го показва.

— Имаш ли от тези?

— Не знам, може би.

Смутен съм, че съвсем слабо разбирам нещата в собствения си сандък. Девет поставя камъчето между кокалчетата на пръстите си и насочва юмрука си към най-близката стена. Появява се конус от бяла светлина и вече виждаме през стената на празна затворническа килия.

Сам се завтича към нас.

— Почакай! Ти притежаваш рентгеново зрение?