Силата на шестимата

Сетракус Ра се отправя към входа на пещерата, но спира, преди да продължи, масивен силует, скован и призрачен. Сред бушуващия вятър и проливен дъжд той се обръща и вдига поглед към нашата посока. Дори далече от мен слабото сияние на трите амулета около врата му няма как да се сбърка.

С Девет изскачаме от дърветата, а Бърни Косар тича след нас, но вече е късно. Сетракус Ра е изчезнал в пещерата и над входа й се появява същото пулсиращо синьо силово поле, което покриваше вратите на затворническите килии.

— Не! — крещи Девет. Той спира рязко и забива тръбата в земята.

Продължавам да вървя с камата в ръка. Чувам как Девет ми крещи да спра, но единствената мисъл, която се върти в главата ми, е да убия Сетракус Ра, да спася Сам и баща му, да приключа тази война точно тук, точно сега. Когато навлизам в синьото силово поле, всичко става черно.

Глава 32

Отеква гръмотевица, последвана от ярките стрели на мълния, и сред техния ослепителен блясък виждам как облаците се увеличават и се спускат надолу. Дъждът пада тежко в плътна завеса и могадорианецът в броня поглежда надолу към мен. Натиска оръдието си към синия ми амулет и казва нещо, което не разбирам. Раната в стомаха ми е почти зараснала и сред тътена чувам Елла да вика името ми.

Ако ще умирам, първо трябва да освободя Елла. Една от нас трябва да оцелее, за да разкаже на останалите. Внимателно повдигам ръце и виждам как дънерът се разцепва, но в този момент в далечината изтрещява гръмотевица. По-малко от секунда след това мълнията поразява могадорианеца, надвесил се над мен, и той се превръща в пепел, която вятърът отвява.

Изправям се на крака и виждам, че съм отворила дънера на бука едва наполовина. Продължавам да разделям дървото, като междувременно тичам към него.

— Елла? Добре ли си?

Тя се изсипва от дънера и пада в ръцете ми.

— Не можех да те виждам — казва тя и се притиска силно към мен. — Помислих си, че съм те изгубила.

— Не още — отговарям и грабвам сандъка. — Хайде.

Хукваме да бягаме и виждаме Крейтън и Ектор, които вървят към нас. Ектор е ранен и се подпира, преметнал ръка върху рамото на Крейтън. Вятърът и дъждът бушуват яростно. Зад тях първата вълна от могадорианци и краули ги атакува откъм брега. Когато виждам това, чупя огромен клон от мъртво дърво и го запращам с все сила срещу най-близката глутница краули. То събаря няколко, но за нула време те се изправят отново. Могадориански воин хвърля граната, която прихващам с мислите си по средата на летенето й и я запращам обратно в стомаха му. Тя избухва и праща неколцина могадорианци и краули на земята, превръщайки ги в мокри купчини пепел. Хвърлям дърво след дърво, камък подир камък, повалям много, убивам повече.

— Помогни ми! — провиква се Крейтън.

Завтичам се да поема Ектор от него. В стомаха си има рана от ухапване и дупка от куршум в ръката, и двете кървят лошо.

— Хайде, всички! — крещи Крейтън, вади патрони от джоба на палтото си и ги плъзга забързано в празния пълнител на оръжието си. — Трябва да стигнем до язовира!

Отварям уста да му отговоря, но огромна мълния изтрещява над нас. Тя се разстила върху небесния свод като вени на боговете и оставя специфичния вкус на метал във въздуха. Оглушителен тътен от гръмотевица отеква в планините. Вятърът и дъждът престават, а облаците се завъртат в могъщ водовъртеж. Формира се тъмно светещо око, което ни гледа високо над планинските върхове. Могадорианците са точно толкова хипнотизирани, колкото и ние. Вятърът задухва отново и с него идват тъмните облаци, гръмотевиците и светкавиците, отначало бавно, но после набират скорост в посока към нас. Перфектна буря, великолепна в стихията си, не прилича на нищо, което съм виждала досега. Всички сме застинали и не откъсваме очи от тежките облаци, които се носят към нас с глух тътен.

— Какво става? — опитвам се да надвикам силните ветрове на тази хала.

— Не знам! — отговаря Крейтън. — Ще трябва да намерим подслон!

Той обаче не помръдва, нито пък някой от нас. Ектор, изглежда, е забравил за болката от раните си, докато наблюдава гледката.

— Тръгвайте! — изкрещява най-после Крейтън, после се завърта и стреля по могадорианците, за да ни прикрива, а ние тичаме нагоре по лекото възвишение и после се спускаме в долината.

Вдясно виждам язовира, който свързва две по-ниски планини. Твърде е далече, за да храним някакви реалистични надежди, че изобщо ще стигнем до него. Лицето на Ектор е пребледняло и той бързо отпада. Оглеждам се за място, където да починем и да мога да го излекувам. Оръжието на Крейтън млъква. Поглеждам назад, страхувайки се от най-лошото, но той просто е свършил мунициите си. Мята оръжието си през рамо и ни настига.

— Няма да успеем да стигнем до язовира! — крещи той. — Бягайте към езерото!