Силата на шестимата

Звярът тръгва надолу по склона. Вдигам ръка, изкоренявам малко вретеновидно дърво близо до мен и го запращам по великана. То го пробожда в гърдите. Това е достатъчно, за да загуби почва под краката си; пада странично, пищи и лети точно срещу мен. Затварям очи и се подготвям за сблъсъка; но вместо да ме размаже под тежестта си и да ме преобърне в урвата, тялото му се удря в скалата, за която съм се захванала, след което изхвърчава над мен. Завъртам глава, поглеждам през рамо и виждам как пикенът пада в скалистата урва.

Най-накрая мога да се концентрирам достатъчно, за да понеса себе си нагоре по склона. Побягвам обратно към бука — към Елла и сандъка ми — и чувам взрива от оръдието едва част от секундата преди да съм улучена. Болката е невъобразимо силна и пред очите ми изскачат бели и червени свитки. Търкалям се неконтролируемо, гърча се в агония.

— Марина! — чувам Елла да крещи.

Претъркулвам се по гръб и забивам поглед в небето. От устата и носа ми капе кръв. Усещам вкуса й. Усещам мириса й. Над главата ми кръжат няколко птици. Докато чакам да умра, виждам, че огромна купчина тъмни, тежки облаци завладяват небето. Те се блъскат и се наслагват един върху друг, пулсират, сякаш дишат. Мисля, че това са халюцинации или видения, преди да умра, когато огромна капка вода ме удря по дясната буза. Мигам, когато друга пада над очите ми и мълния разцепва небето на две.

Огромен могадорианец в златно-черна броня се е надвесил над мен и ми се хили. Допира оръдие до слепоочието ми и се изплюва на земята; но преди да натисне спусъка, поглежда нагоре към задаващата се буря. Бързо поставям ръце върху отворената рана в стомаха си и по кожата ми плъзва познатото ледено усещане. Тогава настъпващият дъжд се изсипва върху мен, а облаците се превръщат в плътна тъмна стена.

Глава 31

По изражението на Сам виждам, че почти е изгубил всякаква надежда да се измъкнем оттук живи. И моите собствени рамене провисват, докато се вторачвам в огромните бели очи на звяра, който се изправя на крака пред погледите ни. Бавно разтяга мускулестия си врат, вените му, дебели като римски колони, изпъкват от двете му страни. Тъмната кожа на лицето му е суха и напукана като камъка, който стърчи над него. С дългите си ръце прилича на извънземна горила.

Докато великанът се изправи напълно — висок е петнайсет метра, — дръжката на камата ми вече се е размекнала и увила около дясната ми ръка.

— Пази фланга! — изкрещявам.

Сам се втурва наляво, аз хуквам надясно.

Първото движение на звяра е насочено към Сам, който веднага се обръща и побягва по ръба на рова. Звярът се придвижва тежко след него, но аз се впускам насреща му, размахвам камата наляво и надясно и отрязвам малки парчета от кожата му. Той вдига глава и разбива носа си в тавана, после размахва ръка надолу към мен и един от пръстите му докосва крака ми, който съм изтеглил назад. Завърта ме и ме запраща към стената, забивам се в нея с лявото си рамо и го изкълчвам.

— Джон! — крещи Сам.

Великанът замахва отново към мен, но аз успявам да отскоча встрани от пътя на юмрука му; звярът може и да е силен, но е бавен. Все пак мястото не е достатъчно голямо, за да може да се бяга бързо, така че бавен или не, предимството си е негово.

Не виждам никъде Сам, докато се олюлявам от скала на скала. Великанът трудно ме следва; когато си давам сметка, че разполагам с достатъчно време, бавно вдигам лявата си ръка над главата, завъртам я така, че дланта застава върху темето ми. Болката ме пронизва от врата до петите; преди да й се предам напълно, продължавам да протягам ръка към рамото и то изпуква и се намества. Чувствам облекчение, но то е за кратко, защото, когато поглеждам нагоре, виждам ръката на великана точно над главата си.

Вдигам камата и острието й пробива дланта на звяра. Оказва се обаче, че това не е достатъчно, за да го накара да спре да увива пръсти около мен. Той ме вдига и ме стиска толкова силно, че изпускам камата на пода. Диамантеното й острие издрънчава; и когато ме преобръща с главата надолу, започвам да я търся, за да си я взема с помощта на телекинезата.

— Сам! Къде си?

Напълно съм дезориентиран, когато звярът отново ме преобръща с главата нагоре и ме държи на няколко метра над носа си. Тогава забелязвам Сам да се измъква от една пукнатина в стената. Той се втурва и грабва камата ми и миг по-късно великанът изпищява от шок и болка. Стиска ме здраво, но аз избутвам пръстите му с все сила. Докато звярът се олюлява назад, успявам да освободя раменете и ръцете си. Запалвам светлините на дланите си и го осветявам с лумен право в очите. Заслепен, той се опира на стената и аз успявам да измъкна и останалата част от тялото си и да скоча.