Силата на шестимата

Откъм външната стена вдясно се чува експлозия. Камъни хвърчат навътре и аз инстинктивно вдигам ръка, за да предпазя двете ни с Елла от ударите им. Крейтън обаче е ударен лошо, блъска се в стената вляво от нас и се смъква на пода, стенейки. Пистолетът му изтрополява на земята до него, а през новообразуваната дупка в катедралата влиза могадорианец. Държи оръдие; с плавно движение го избутвам назад с мислите си, докарвам пистолета на Крейтън в ръцете си и натискам спусъка. Оръжието е с много по-силен откат от очакваното и за малко да го изпусна; обаче се съвземам бързо и не спирам да стрелям, докато могадорианецът не се превръща в прах.

— Ето — казвам и тикам пистолета в ръцете на Елла; хваща го с лекота и ми е ясно, че е запозната с огнестрелните оръжия.

Втурвам се към Крейтън. Ръката му е счупена и от дълбоките рани по главата и лицето му се стича кръв. Иначе очите му са отворени и май е в съзнание. Слагам ръцете си върху китката му и затварям очи, ледени тръпки запълзяват по тялото ми и преминават върху Крейтън. Виждам как костите на ръката му се раздвижват под кожата, а раните по лицето му се затварят и изчезват. Гръдният му кош се разширява и свива бързо. Мисля си, че белите му дробове ще експлодират, но накрая той се успокоява. Сяда и движи ръката си свободно.

— Бива си те — казва Крейтън.

Взема пистолета от Елла и тримата тръгваме да се изкачваме през дупката в стената, като накрая излизаме пред „Света Тереса“. Не забелязвам жива душа, докато двете с Елла тичаме напред и минаваме през железните порти. В същото време Крейтън размахва оръжието си, търси и най-малкия повод да стреля. Над лявото му рамо погледът ми е привлечен от внезапно изригване в червено на покрива на катедралата. Със силен взрив изстреляната ракета лети към Крейтън. Не откъсвам очи от върха на ракетата, вдигам ръце, концентрирам се по-силно от всякога и в последния миг успявам леко да променя траекторията й. Ракетата не го улучва и завива под ъгъл към планината, където се разбива с огнен стълб. Крейтън ни изкарва бързо през портите, очите му са нащрек, а оръжието му е готово за стрелба. Изведнъж той спира и се обръща.

Клати глава и ние чуваме зад нас вратите на черквата да се отварят с блъскане.

— Няма го — казва Крейтън и тъкмо да се обърне и да започне да стреля, когато свистене на гуми раздира въздуха.

Покривалото, под което е бил скрит пикапът, се свлича и се подмята зад автомобила, а Ектор, ококорен зад волана, натиска педала до дупка. Той се носи с пълна скорост и щом стига до нас, набива рязко спирачки. Пикапът издава пронизителен звук и спира. Ектор се пресяга през седалката и отваря докрай отсрещната врата. Хвърлям сандъка до него и двете с Елла скачаме вътре. Крейтън остава навън, колкото да изпразни оръжието си срещу могадорианците, които излизат от вратите на черквата. Няколко от тях падат, но са прекалено много, за да може да ги унищожи всичките. Той скача в колата, затръшва вратата и гумите захапват калдъръма, мъчейки се да направят сцепление. Чуваме приближаващия звук на друга ракета, когато се понасяме по „Кайе Принсипал“.

— Обичам те, Ектор! — казвам.

Не мога да се сдържа; неимоверна топлота се разлива в душата ми, когато го гледам зад волана.

— Обичам те, Марина. Винаги съм ти казвал, стой плътно до Ектор Рикардо; той ще се погрижи за теб.

— Нито за миг не съм се съмнявала — казвам, което е лъжа; точно тази сутрин изпитвах съмнение.

Стигаме подножието на хълма и прелитаме покрай знаците, очертаващи границите на селото.

Извъртам се, за да погледна през задното стъкло, докато „Света Тереса“ бързо изчезва зад нас. Знам, че виждам манастира за последен път. И макар от години да чакам да го напусна, сега той е свят за мен. Там е мястото за вечен покой на Аделина. Не след дълго селото изчезва далече зад нас.

— Благодаря ти, сеньорита Марина — казва Ектор.

— За какво?

— Знам, че ти си излекувала скъпата ми майчица. Тя ми каза, че си била ти, че ти си нейният ангел; и аз никога няма да мога да ти се отплатя.

— Ти вече го направи, Ектор. Радвам се, че можах да помогна.

Той клати глава.

— Все още не съм се отплатил, но със сигурност ще се опитам.

Докато Крейтън зарежда двата си пълнителя и преглежда мунициите си, Ектор кара по ветровития и непредвидим път. Ние се клатушкаме и се хлъзгаме по седалките на острите завои и неочакваните наклони. Независимо от високата скорост, с която караме, не след дълго в далечината зад нас се появява дълъг конвой от автомобили.

— Не се тревожи за тях — казва Крейтън. — Само ни закарай до езерото.

Макар да изглежда, че пикапът пердаши яко по пътя, процесията от коли скъсява дистанцията. След десет минути над пикапа прелита мълния и експлодира в околността пред нас. Ектор инстинктивно навежда глава.

— Боже мой! — възкликва той.

Крейтън се обръща назад, чупи задното стъкло с дръжката на пистолета си и стреля. Водещият автомобил се преобръща и ние надаваме възторжени възгласи.

— Това трябва да ги държи на разстояние — казва Крейтън и бързо презарежда пълнителя.