Силата на шестимата

Вратата на най-близката килия е широко отворена. Двама от пазачите влизат вътре. Десет секунди разговарят гневно на родния си език, а когато излизат, са сграбчили за ръцете блед измършавял двайсет и седем — двайсет и осем годишен мъж. Той е толкова немощен, че едва ходи, и Сам ме стиска силно за ръката, докато пазачите бутат човека. Единият отключва друга врата и тримата изчезват вътре.

— Кои според теб държат заключени там? — пита ме той, когато го дърпам напред.

— Трябва да вървим, Сам — казвам. — Нямаме време за това.

— Те измъчват човешки същества, Джон — казва той, когато най-после стигаме централния кошер. — Човешки същества.

— Така е — отговарям и оглеждам гигантското помещение, за да открия най-краткия път надолу.

Навсякъде се виждат могадорианци, но вече толкова свикнах да минавам покрай тях, че те изобщо не ме притесняват. Освен това нещо ми подсказва, че съм на път да открия далеч по-страшни неща от разузнавачи и воини.

— Хора, чиито семейства навярно нямат никаква представа къде са изчезнали близките им — шепне Сам.

— Така е, така е — отговарям. — Хайде, ще говорим за това, когато се махнем оттук. Може би Шест ще измисли някакъв план.

Тичаме по виещия се перваз, спускаме се по една висока стълба, но разбираме, че това е почти невъзможно, когато държиш ръката на човека над теб. Поглеждам надолу. Остава ни още много.

— Трябва да скочим — казвам на Сам. — Иначе ще ни отнеме десет минути да слезем долу.

— Да скочим? — пита той невярващо. — Ще се пребием.

— Не се тревожи — успокоявам го. — Ще те хвана.

— Как, по дяволите, ще ме хванеш, когато през цялото време държа ръката ти?

Нямаме обаче време да спорим или да разискваме този въпрос. Поемам дълбоко дъх и скачам от перваза, който е на трийсет метра от пода на пещерата. Сам крещи, но непрекъснатата тупурдия от производството поглъща звука. Краката ми се набиват в твърдия камък и силата от удара ме отхвърля назад, но държа здраво ръката на Сам, който се стоварва върху мен.

— За първи и последен път правим това! — казва той и се изправя.

На приземното равнище е страшно горещо, почти е невъзможно да се диша, но ние обикаляме тичешком зеленото езеро и се насочваме към огромната порта, зад която са затворени зверовете. Когато стигаме до нея, усещаме хладния въздух, който духа през решетките. Давам си сметка, че редовното пускане на струи чист въздух не позволява на газа да навлезе в тунела.

— Джон, мисля, че нямаме никакво време — моли Сам.

— Знам — отговарям и пускам групичка от десетина могадорианци да излезе преди нас.

Навлизаме в тъмен тунел. Стените изглеждат покрити със слуз, а от двете страни са наредени килии с решетки. Десет огромни промишлени вентилатора духат от средата на тавана, всички са насочени към входа, през който току-що преминахме, и поддържат въздуха хладен и влажен. Някои от заключените килии са малки, други са огромни, но от всичките се носят диви и свирепи звуци. В клетката вляво от нас двайсет-трийсет краула скачат един върху друг и джафкат пискливо. Вдясно е затворена глутница кучета с дяволски муцуни, огромни като вълци, с жълти очи и без козина. До тях стои същество, което прилича на трол, но с нос, целият покрит с брадавици. В огромна килия отсреща крачи напред-назад и души въздуха масивен пикен, не по-различен от този, който нахлу през стената на затвора онази сутрин.

— По-добре изобщо да не се занимаваме с по-малките стаи — казвам. — Ако сандъкът ми е тук, той ще се намира в най-голямата стая в края на този тунел. Не ми се мисли дори какъв вид животно се нуждае от толкова голяма врата, за да мине през нея.

— Джон, остават ни броени секунди.

— Да побързаме тогава — казвам и издърпвам Сам напред, като разглеждам набързо страшилищата, оградени тук: същества с крила, наподобяващи митични зверове, чудовища с шест ръце и червена кожа, още няколко пикена, високи шест метра, широк влечугоподобен мутант с рога във формата на тризъбец, чудовище с прозрачна кожа, под която се виждат вътрешностите му.

— Боже! — казвам и спирам пред множество кръгли резервоари и съдове.

Повечето са сребристи на цвят, два изглеждат като бакърени и имат топлинни измервателни уреди. Предполагам, че става въпрос за нещо като котелно помещение.

— Това тук, значи, движи нещата — коментира Сам.

— Това ще е — отговарям.

Най-високият силоз стига до тавана и всеки резервоар е свързан с тежки тръбопроводи, улуци и алуминиеви тръби. До силоза към стената е прикрепен контролен панел, от който излизат безброй електрически кабели.

— Хайде — казва Сам и нетърпеливо ме дърпа за ръката.

Пробягваме заедно останалата част на тунела до самия му край. Там се вижда масивна врата, висока дванайсет метра, цялата от метал. Вдясно от нея има малка дървена врата. Не е заключена и веднага разбирам защо.

— Мили Боже! — прошепва Сам, смаян от огромните размери на звяра.