Силата на шестимата

— Ще са ни нужни буквално месеци — повтаря шепнешком Сам и не вярва на очите си.

— Е, разполагаме с по-малко от час — прошепвам в отговор, — така че по-добре да бързаме.

— Мисля, че трябва да зачеркнем всичките тъмни и тесни тунели, които изглеждат запушени.

— Съгласен съм. Да започнем с тунела точно срещу нас — казвам и поглеждам към това, което по всичко личи, е основната артерия към главната зала — по-широка и по-добре осветена от останалите, по която влизат и излизат най-много могадорианци. Мостът, който води към нея, е просто една дълга арка от монолитна скала, широка най-много шейсет сантиметра.

— Мислиш ли, че ще успееш да минеш по него?

— Сега ще разберем — отговаря Сам.

— Да водя или да вървя след теб? — питам.

— Нека аз да водя.

Сам прави първите няколко стъпки неуверено. Тъй като трябва да държим ръцете си хванати, някъде десетина метра се тътрим с раменете напред. Това се проточва до безкрайност и ако трябва да отидем отсреща и да се върнем, няма начин да го направим с това темпо.

— Не поглеждай надолу — казвам на Сам.

— Не ми пробутвай изтъркани фрази — отговаря Сам, като балансира с тялото си.

Придвижваме се бавно напред. Ще ми се да можехме да виждаме краката си поне за това препятствие. Мисля си единствено как да не падна и изобщо не усещам, че Сам е спрял пред мен. Препъвам се в него и за малко да съборя и двама ни от моста.

— Какво правиш? — питам и сърцето ми тупти глухо в гърдите ми.

Поглеждам и разбирам защо е спрял. Могадориански воин се носи срещу нас. Той се спуска бързо и вече е толкова близко, че едва ли има време да реагираме.

— Няма къде да се денем — казва Сам.

Воинът напредва, прегърнал някакъв вързоп в ръце, и когато вече е съвсем близо, усещам, че Сам се навежда. След секунда краката на могадорианеца са пометени изпод него, което го заварва напълно неподготвен. Той пада отстрани на моста и с едната ръка се хваща за ръба, като изпуска вързопа. Могадорианецът изревава от болка, щом невидимият ми крак смазва пръстите му. Той се пуска и полита във въздуха, размазвайки се някъде долу с противен звук.

Сам продължава бързо напред, преди да са възникнали още инциденти. Всички могадорианци спират кой където е и се гледат в недоумение помежду си. Чудя се дали си мислят, че току-що случилото се е нещастен случай, или вече са нащрек.

Сам стиска ръката ми с облекчение, щом успяваме да пресечем, и се заклатушква напред, придобил самочувствие от това, че е убил воина.

Следващият коридор е широк и оживен и съвсем скоро проумяваме, че се движим в грешна посока — стаите, покрай които минаваме, са за лично ползване. По всичко личи, че в цялото това крило могадорианците живеят — пещери с легла, голямо открито кафене със стотици маси, стрелбище. Впускаме се по един от съседните коридори, но резултатът е същият. Пробваме в трети.

Следваме извивките на тунела, който се врязва все по-дълбоко в планината. Няколко разклонения отвеждат встрани от основния път и двамата със Сам произволно ги отхвърляме, разчитайки единствено на инстинкта си. С изключение на главната зала, през която дойдохме, останалата част от планината е просто мрежа от взаимосвързани влажни каменни коридори. Те водят към различни помещения, подслонили изследователски центрове с маси за прегледи, компютри и блестящи остри инструменти. Бързо минаваме покрай няколко научни лаборатории и ни се иска да имахме повече време, за да ги разгледаме по-внимателно. Навярно вече сме пробягали два, а може би и три километра и след всеки коридор, който се оказва безполезен, стресът се просмуква във вените ми.

— Остават ни може би петнайсетина минути, Джон.

— Знам — прошепвам, отчаян и раздразнен съм, надеждата бързо ме напуска.

Подир следващия завой тичаме нагоре по плавно увеличаващ се наклон и минаваме покрай това, от което най-много се страхувах — помещение, пълно със затворнически килии. Сам спира внезапно, като се държи здраво за ръката ми, което ме кара да спра и аз. Между двайсет и трийсет могадорианци пазят над четирийсет килии, всички подредени в редица и с тежки метални врати. Пред всяка врата се вижда синьо силово поле с пулсиращ електрически заряд.

— Виж тези клетки — казва Сам.

Знам, че мисли за баща си.

— Почакай малко — казвам, щом решението на въпроса се пръква в главата ми от нищото.

Направо ще ми избоде очите.

— Какво?

— Знам къде е сандъкът — отвръщам.

— Наистина?

— Как може да съм такъв глупак! — прошепвам. — Сам, ако трябва да избереш едно-единствено място в цялата тази адска дупка, където ти за нищо на света не би стъпил, кое ще е това място?

— В рова с ревящите зверове — отговаря той, без да се замисля нито за секунда.

— Точно така — казвам. — Хайде да тръгваме.

Повеждам го обратно по коридора, който стига до центъра на пещерата, но преди да сме загърбили килиите, някаква врата се отваря с режещ метален звук и Сам дърпа рязко ръката си, за да ме спре.

— Погледни — казва.