Силата на шестимата

Самият аз съм изумен и не мога да откъсна очи от свлечената отсреща в дъното тромава маса. Очите му са затворени и диша ритмично. Изправен, звярът сигурно е висок петнайсет метра и от това, което виждам, мога само да кажа, че тъмното му тяло е оформено като на човек, но с по-дълги ръце.

— Не желая да имам нищо общо с това място — казва Сам.

— Сигурен ли си? — питам и го побутвам с лакът, за да откъсна погледа му от чудовището. — Погледни само.

Там, по средата на стаята, на нивото на очите, върху солиден каменен постамент стои моят сандък. И точно до него лежи още един, на външен вид като моя. Просто си стоят там, чакат да ги вземем. Само да ги нямаше железните решетки около тях, които се намират под бръмчащо и пукащо силово поле и са заобиколени от ров, пълен с вдигаща пара зелена течност. И дремещият великан.

— Това не е сандъкът на Шест — казвам.

— Какви ги приказваш? На кого да е? — пита Сам, объркан.

— Те ни намериха, Сам. Във Флорида те ни откриха, като са отворили сандъка на Шест.

— Така е, знам.

— Виж обаче катинара. Защо отново ще слагат катинар на сандък, който поначало са открили адски трудно? Според мен този изобщо не е отварян.

— Май си прав.

— Може да бъде на всеки един от нашите — прошепвам и клатя глава, като не откъсвам очи от двата сандъка. — На номер пет или на Девет, на някой, който още е жив.

— Мислиш, че са откраднали сандъка и не са убили гарда?

— Както направиха с мен. Или могадорианците са хванали един от тях и го държат тук някъде, както са държали Шест — казвам.

Сам не успява да ми отговори, тъй като точно в този момент алармата на ръчния му часовник започва да бибитка. След три секунди се чува воят на стотици сирени, който отеква в стените на пещерата.

— О, по дяволите, не! — казвам и обръщам глава. — Виждам те, Сам.

Той кимва, върху лицето му е изписана паника. Пуска ръката ми.

— И аз те виждам.

Когато поглеждам през рамото на Сам, очите на звяра са отворени — безизразни и бели — и той гледа към нас.

Глава 30

Ушите ми бучат от стрелбата още дълго след като е спряла. От края на цевта се извива пушек, но Крейтън не губи време, хвърля пълнителя и слага друг на негово място. От струпаните камари прах във въздуха се носи гъст облак. Двете с Елла стоим в очакване зад Крейтън. Той държи пистолета в готовност, пръстът му е на спусъка. Могадорианец се е покатерил до входа, понесъл оръдието си, но Крейтън стреля пръв, разполовява го и го запраща назад. Още преди да достигне стената, могадорианецът се взривява. Изскача втори, държи същото светещо оръдие, което ми разкъса рамото на долния етаж, но Крейтън се освобождава от могадорианеца още преди то да успее да светне.

— Е; вече знаят къде сме. Хайде! — изкрещява той и се завтича надолу по стълбите, преди да успея да му предложа да пренеса всички по въздуха през прозореца.

С Елла го следваме, все още хванати за ръка. Крейтън спира след втората извивка на стълбището и притиска с пръсти очите си.

— Очите ми са пълни с прах. Не виждам нищо — казва той. — Марина, води ти. Ако има нещо отпред, извикай и веднага се махай от пътя.

Държа сандъка си под мишницата на лявата ръка, а Елла е по средата, хванала и мен, и Крейтън за ръка. Повеждам ги надолу и тъкмо излизаме през разбитата дъбова врата, когато кулата над нас се взривява.

Изпищявам, навеждам се и дърпам Елла към себе си. Крейтън инстинктивно започва да стреля. Оръжието му изстрелва светкавично мунициите си — осем-десет куршума в секунда — и виждам как цяла една група могадорианци падат покосени. Крейтън спира стрелбата.

— Марина? — пита той и маха с глава напред, без да ме вижда.

Обръщам се и оглеждам коридора, който е потънал в пепел.

— Мисля, че е чисто — отговарям. В мига, в който думите ми се изплъзват от устата, през една отворена врата изскача могадорианец и започва да стреля, към нас се устремява припламващ бял метеор, толкова ярък, че те заслепява. Смъкваме се на пода точно навреме, на косъм от бялата смърт. Крейтън бързо вдига оръжието си и отговаря с порой от куршуми, които веднага убиват могадорианеца.

Продължавам напред. Нямам представа колко от тях Крейтън току-що унищожи, но върху пода пепелта е гъста, покрива стъпалата и глезените ни. Спираме на най-горните стъпала. От прозореца през слягащия се прах се прокрадва светлина и Крейтън вече е прочистил очите си. Сега той застава начело на групичката ни и допрял пистолета плътно до гърдите си, стои скрит зад ъгъла. Завиваме и от вратата, водеща навън, ни делят няколко стъпала, къс коридор, задната част на нефа и главното преддверие. Крейтън поема дълбоко въздух, поклаща глава, обръща се, насочва оръжието си, готов за стрелба.

— Хайде! — изсумтява той.

Следваме го и той ни повежда през задната част на нефа, цялата почерняла от водената престрелка. За миг зървам тялото на Аделина, което от разстояние изглежда съвсем малко. Сърцето ми се свива, когато я виждам.

Бъди храбра, Марина

 — отекват думите й в мен.