Силата на шестимата

Тичаме към група дървета, които стърчат по цялото протежение на склона, чак до брега на водата. Краката ни шляпат по мокрите камъни и забързаният ход на Елла отговаря на темпото ми. Във въздуха продължават да трещят изстрели; и точно когато престават, оглушителен животински рев отеква над нас и ме кара да спра внезапно. Обръщам се да видя кое е това същество, способно да издава подобен парализиращ рев, знаейки, че то не принадлежи на този свят. Дълъг, мускулест врат се подава десет-петнайсет етажа над водата, плътта му е блестящо сива. В края на врата върху гигантската му глава на гущер бърните му се разделят, за да покажат набор от огромни зъби.

— Оливия! — радостно крещи Елла.

Оливия надига глава и изревава още веднъж пронизително. Точно по средата откъм планината се чува многогласен писклив лай. Поглеждам към склона и виждам група малки зверове да се спускат към езерото.

Ахвам.

— Какви са тези? — питам Елла.

— Краули, много краули.

Сега вратът на Оливия се е показал изцяло и е дълъг цели трийсет етажа, а когато и останалата част от тялото й излиза на повърхността, се вижда, че вратът й се разширява надолу, а торсът й се удебелява. Могадорианците веднага насочват стрелбата си срещу нея. Оливия удря с глава наведнъж неколцина от тях и се появяват огромни купчини прах. Виждам тъмните фигури на Крейтън и Ектор, и двамата с димящи дула.

Могадорианците отстъпват и стотици краули навлизат в езерото и започват да плуват към Оливия. Животните изскачат над водата и атакуват. Много от тях се хващат с ноктите си за Оливия, изпълзяват по гърба й и препускат в основата на врата й. Скоро водата в езерото е нашарена с кръв.

— Не! — крещи Елла.

Тя се опитва да се върне назад, но аз я хващам за ръката.

— Не може да се върнем — казвам.

— Оливия!

— Това е самоубийство, Елла. Те са прекалено много.

Оливия реве от болка. Тя мята глава встрани и назад, опитва се да размаже или да захапе черните краули, които са я покрили цялата. Крейтън насочва оръжието си към зверовете, но го сваля, когато си дава сметка, че е по-голяма вероятността да застреля Оливия. Вместо това двамата с Ектор насочват огъня към армията от могадорианци, които се подреждат в редици и се готвят да атакуват отново.

Оливия се клати насам-натам, вие към планините и се преобръща по гръб по средата на езерото, като потъва бавно, надигайки червена вълна. Краулите се пускат от нея и отплуват към могадорианците.

— Не! — чувам гласът на Крейтън да крещи, извисявайки се над целия този хаос.

Виждам го как се опитва да навлезе в езерото, но Ектор го издърпва назад към брега.

— Наведи се! — пищи Елла и ме дърпа надолу.

Над нас се чува свистене на въздух. Гигантско черно копито размазва почвата до мен, вдигам очи и виждам рогато чудовище. Главата му е голяма колкото пикапа на Ектор и когато великанът изревава, косата ми ме перва по лицето.

— Хайде! — крещя.

Побягваме към дърветата.

— Да се разделим — казва Елла.

Аз кимвам и побягвам наляво, към един много стар бук с чепати клони. Пускам сандъка на земята и инстинктивно разпервам ръце нагоре. За мое учудване дънерът на бука се отваря и се появява хралупа, достатъчно голяма да побере двама души и един дървен сандък.

Поглеждам през рамо и виждам, че чудовището преследва Елла през гъста редица дървета. Пъхам сандъка в отворения дънер и с телекинеза повдигам две от дърветата и ги изпращам като ракети в гърба на тази твар. Те се разцепват в тъмната му кожа със силен трясък и чудовището пада на колене. Изтичвам и хващам треперещата ръка на Елла, като я дърпам в обратната посока. Показва се буковото дърво, в чийто дънер е сандъкът ми.

— Виждаш ли това дърво, Елла? Влизай вътре! — крещя.

Тя сяда върху сандъка и се опитва да стане колкото е възможно по-мъничка, свива се до по-младата си самоличност.

— Това е пикен, Марина! Влизай вътре! — моли се тя.

Преди обаче да е казала още нещо, затварям дънера около нея, като оставям малък процеп, през който да може да гледа.

— Съжалявам — казвам й през него и се надявам великанът да не е видял къде съм набутала сандъка и скрила приятелката си.

Завъртам се и побягвам, опитвам се да отведа пикена по-надалече, но той скоро ме настига и ме бута отзад. Силата на удара е зашеметяваща. Търкалям се по стръмния склон, когато ръката ми напипва някаква скала, за която да се захвана. Поглеждам през рамо и виждам, че съм на по-малко от метър разстояние до ръба на отвесна канара.

Пикенът се показва на върха на склона. Върти се и шава, намества се точно над мен. Изревава толкова силно, че пресушава мозъка ми. Някъде далече чувам Елла да крещи името ми, но не мога да дишам, а още по-малко да извикам в отговор.