Силата на шестимата

— Моля ви! — приплаква той. — Съжалявам, съжалявам!

— Джон, недей! — казва Шест.

Отказвам да я слушам. Сляп съм за всичко, търся единствено отмъщение и не изпитвам нито капка угризение, когато забивам електрошоковия пистолет в стомаха му и го задържам там цели две секунди.

— Харесва ли ти, а? Така значи, а, голям и як мъжага с електрошоков пистолет? Защо никой не иска да разбере, че не сме от лошите?

Той клати глава забързано, лицето му замръзва в гримаса на ужас, челото му лъщи от капчици пот.

— Трябва бързо да се измъкнем оттук — казва Шест, когато червените и сините светлини на втората полицейска кола се показват на хоризонта.

Повдигам Сам и го прехвърлям през рамо. Бърни Косар може да тича сам на трите си крака. Нося сандъка под лявата мишница, а Шест мъкне всичко останало.

— Оттук — сочи тя и като прескача мантинелата, навлиза в голо поле, което води към тъмните хълмове на километър и половина разстояние оттук.

Бягам възможно най-бързо със Сам и сандъка. На Бърни Косар му писва да се спъва, преобразява се в птица и полита бързо пред нас. След не повече от минута втората кола пристига на мястото, следвана от трета. Нямам представа дали полицаите са хукнали след нас, но ако е така, двамата с Шест може лесно да им избягаме въпреки товара си.

— Пусни ме долу — проговаря най-после Сам.

— Добре ли си? — питам и го пускам на земята.

— Да, добре съм.

Сам се клатушка леко. Пот се стича от челото му, той я бърше с ръкава на якето си и поема дълбоко въздух.

— Хайде! — казва Шест. — Няма да ни оставят да се измъкнем така лесно. Имаме десет минути, най-много петнайсет, преди да е дошъл хеликоптер.

Отправяме се към възвишенията, Шест води, след нея тичам аз, а Сам се опитва да не изостава. Той се движи доста по-бързо, отколкото в часа по физическо преди няколко месеца, когато покривахме отсечката от километър и половина. Струва ми се, че е минала цяла година. Никой не поглежда назад. Когато обаче стигаме първия склон, атмосферата се изпълва с кучешки лай. Някое от ченгетата е довело полицейско куче.

— Някакви идеи? — питам Шест.

— Надявах се да може да скрием нещата си и да станем невидими. Така ще се измъкнем от хеликоптера, кучето обаче ще ни надуши.

— Гадория — казвам.

Оглеждам се. Вдясно от нас се издига някакъв хълм и аз предлагам:

— Да се изкачим на върха на този хълм и да видим какво има от другата му страна.

Бърни Косар се стрелка напред и изчезва в нощното небе. Шест води, препъвайки се напосоки по пътя нагоре, аз я следвам, а Сам, който, макар и да диша тежко, продължава да върви бързо, е на опашката на групичката ни.

Спираме на върха. Докъдето стига погледът ми, се виждат само неясните очертания на още възвишения, нищо друго. Смътно чувам бавно шуртене на течаща вода. Завъртам се. Осем групи мигащи светлини очертават линията на магистралата, заклещили по средата пикапа на бащата на Сам. В далечината от двете посоки още две полицейски коли карат с бясна скорост към мястото на събитието. Бърни Косар каца до мен и се превръща в бигъл, като увесва език. Полицейското куче лае по-близо от преди. Няма съмнение, че надушва дирите ни, което означава, че и полицаите не са много далече.

— Трябва да отклоним кучето от следите ни — казва Шест.

— Чуваш ли това? — питам я аз.

— Да чувам какво?

— Шум от вода. Мисля, че в подножието има някакъв поток. Може би река.

— Аз го чувам — обажда се Сам.

Хрумва ми идея. Свалям ципа на якето и събличам ризата. Избърсвам лицето и гърдите си, попивайки всяка капка пот и миризма по мен. Хвърлям я на Сам.

— Направи същото — казвам. — Нямаме много време.

— Няма начин, отвратително е.

— Сам, целият щат Тенеси е по следите ни. Нямаме много време.

Той въздиша, но ми се подчинява. Шест също го прави, не е много сигурна какво съм замислил, но е напълно готова да го стори.

Обличам чиста риза и навличам якето си. Шест ми подхвърля напоената риза и аз я отърквам в муцуната и тялото на Бърни Косар.

— Ще ни трябва твоята помощ, приятелю. Съгласен ли си?

Едва го различавам в мрака, но няма начин да сбъркам въодушевените удари от опашката му по земята. Винаги готов да помогне, винаги жизнерадостен. Долавям у него странната тръпка от преследването, която непреодолимо се предава и на мен.

— Какъв е планът ти? — пита Шест.

— Трябва да побързаме — отговарям, пристъпвайки надолу по склона към течащата вода.

Бърни Косар отново се превръща в птица и ние се втурваме надолу, като от време на време до нас долитат лаят и воят на кучето. Разстоянието се скъсява. Ако хрумването ми се провали, чудя се дали ще мога да общувам с него, за да го убедя да спре да ни преследва.

Бърни Косар ни очаква на брега на широката река, чиято повърхност ми говори, че е доста по-дълбока, отколкото си я представях от върха на хълма.

— Трябва да я преплуваме — казвам. — Нямаме друг избор.

— Джон, даваш ли си сметка какво става с човешкото тяло, когато попадне в леденостудени води? Като например спиране на сърцето от шока. И ако това не те убие, щом ръцете и краката ти станат безчувствени, няма да можеш да плуваш. Измръзваш и се удавяш — опълчва се Сам.