Силата на шестимата

На вратата, застанало до сестра Лусия, стои момиченце с кестенява коса, с любопитни кафяви очи и дребни черти на лицето, като мишле. Забило е поглед в каменния под и неловко пристъпва от крак на крак. Пръстите й си играят с колана на сивата вълнена рокля, изпъстрена с розови цветя. В косата си има малка розова фиба, обута е в черни обувки със сребърни катарами. Става ми жал за нея. Сестра Лусия изчаква всички ние, всичките трийсет и седем момичета да се усмихнем, и чак тогава заговаря:

— Да ви представя Елла. Тя е на седем години и ще бъде с нас оттук нататък. Вярвам, че ще я накарате да се почувства наистина добре дошла.

По-късно плъзва слух, че родителите й са загинали в автомобилна катастрофа и че тя е тук, защото си няма никакви други роднини.

Елла примигва с очи всеки път, щом някой каже името си, но през по-голямата част от времето е забила поглед в пода. Личи си, че е уплашена и тъжна, но веднага разбирам, че е обичливо дете. Няма да остане много дълго тук.

Всички заедно тръгваме към нефа и сестра Лусия обяснява на Елла колко важен е той за сиропиталището. В края на групата Габи Гарсия казва нещо, прозявайки се, аз се обръщам и я поглеждам. Точно зад Габи, в рамката на едно от прозрачните стъкла на витражния прозорец на стената в дъното е застанала тъмна фигура, която гледа навътре. Сред падащия мрак едва успявам да различа някакъв мъж, черната му коса, дебелите вежди и гъсти мустаци. Сърцето ми прескача. Ахвам и отстъпвам назад. Всички обръщат глава.

— Марина, добре ли си? — пита сестра Лусия.

— Няма ми нищо — отвръщам, после тръсвам глава. — Искам да кажа, да, добре съм. Извинявайте.

Сърцето ми ще се пръсне, ръцете ми треперят. Сключвам ги, за да не се вижда. Сестра Лусия казва нещо за посрещането на Елла, но аз съм прекалено разстроена и не я чувам. Обръщам се към прозореца. Фигурата я няма. Сестра Лусия разпуска групата.

Пресичам нефа на бегом и поглеждам навън. Не виждам никого, но забелязвам чифт следи от ботуши върху снега. Отдалечавам се от прозореца. Може би е някой потенциален приемен родител, който преценява момичето отдалече, или пък е единият от родителите на някое от момичетата, който гледа крадешком дъщерята, за която не може да се грижи. По неизвестни причини не се чувствам в безопасност. Не ми харесва начинът, по който очите му ме гледаха.

— Добре ли си? — чувам зад себе си.

Стряскам се и се обръщам. Аделина стои с ръце, скръстени отпред. От пръстите й виси броеница.

— Да, добре съм — отговарям.

— Изглеждаш, сякаш си видяла призрак.

По-лошо от призрак, мисля си, но не го казвам. Уплашена съм след сутрешната плесница и пъхам ръце в джобовете си.

— На прозореца имаше някой, който ме наблюдаваше — прошепвам. — Току-що.

Тя присвива очи.

— Погледни, погледни следите — казвам и се обръщам, като й соча земята.

Аделина стои с изправен и скован гръб и за момент си мисля, че наистина е загрижена за мен. Но в този миг се отпуска и пристъпя напред. Поглежда стъпките.

— Сигурна съм, че няма нищо — казва тя.

— Какво искаш да кажеш с това? Как може изобщо да говориш така?

— Не бих се тревожила. Може да бъде всеки.

— Но той гледаше право в мен.

— Марина, събуди се. С новодошлата тук сте трийсет и осем момичета. Правим всичко възможно да сте в безопасност, но това не означава, че от време на време някое от момчетата от града не се навърта наоколо да хвърли един поглед. Дори сме залавяли неколцина от тях. Не си мисли, че не знаем как някои от момичетата се преобличат на път към училище, за да изглеждат предизвикателно. Скоро шест от вас ще навършат осемнайсет години и всички в града го знаят. Така че не бих се тревожила за мъжа, когото си видяла. Най-вероятно е било някое момче от училището.

Убедена съм, че не беше никакво момче от училището, но не го казвам.

— Както и да е, исках да ти се извиня за тази сутрин. Не беше правилно от моя страна да те удрям.

— Няма нищо — отвръщам и за миг си помислям дали да не отворя отново дума за Джон Смит, но накрая се отказвам. Това ще доведе до още дрязги, които не желая.

Липсва ми начинът, по който преди се отнасяхме една към друга. Стига ми, че само по себе си е трудно да живееш тук, не ми трябва и Аделина да ми се сърди. Преди Аделина да каже още нещо, сестра Дора се приближава забързано и прошепва нещо в ухото й. Аделина ме поглежда, кима и се усмихва.

— Ще говорим по-късно — казва тя.

Те се отдалечават и аз оставам сама. Поглеждам отново следите от ботушите и по гърба ми полазват тръпки.

Цял час бродя нервно от стая в стая, гледам надолу по хълма, към тъмното селище, потънало в сянка, но не виждам повече заплашителната фигура. Може пък Аделина да е права.

Но колкото и упорито да си внушавам, че е така, не го мисля.

Глава 7

В пикапа настъпва мълчание. Шест поглежда в огледалото за обратно виждане. Лицето й се озарява от мигащи червени и сини светлини.

— Лоша работа — обажда се Сам.

— Гадост — казва Шест.

Ярките светлини и писъкът на сирената събуждат дори Бърни Косар, който наднича през задния прозорец.

— Какво правим? — пита Сам с изплашен и отчаян глас.