Силата на шестимата

Пристигаме за литургията тъкмо преди да започне. Останали са единствено места на последния ред, където аз така или иначе предпочитам да седя. Аделина избързва напред, при сестрите. Отец Марко, свещеникът, подема първата молитва с неизменно мрачния си глас и голяма част от думите му стигат до мен глухи и изкривени до неузнаваемост. Обичам да си седя така по време на литургията, откъсната и безучастна. Опитвам се да не мисля как Аделина ме зашлеви, а вместо това разсъждавам какво ще правя, когато приключи Ел Фестин. Снегът изобщо не се е разтопил, но съм решена на всяка цена да стигна до пещерата. Имам да рисувам нещо ново, а искам също така да завърша портрета на Джон Смит, който започнах миналата седмица.

Литургията се точи до безкрайност, или поне на мен така ми се струва, с всичките тези обреди, свещенодействия, причестявания, четене на текстове от Библията, молитви, ритуали. Когато стигаме последната молитва, аз съм изтощена и дори не се опитвам да се преструвам, че се моля, както правя обикновено. Вместо това седя с изправена глава и отворени очи и зяпам вратовете на присъстващите. Познавам почти всички. Някакъв мъж спи изправен на пейката си със скръстени ръце и брадичка, опряна в гърдите. Наблюдавам го, когато нещо в съня му го стряска и той се събужда със сумтене. Няколко души се обръщат към него, докато той все още се ориентира в обстановката. Не се сдържам и се усмихвам. Но щом отмествам очи, погледът ми се натъква на сестра Дора, която ме следи навъсено. Свеждам глава, затварям очи и се преструвам, че се моля, безмълвно повтарям думите, които отец Марко рецитира отпред. Знам обаче, че съм разкрита. Сестра Дора живее само за това. Готова е на всичко, само и само да ни залови как вършим неща, които не бива да правим.

Молитвата свършва с кръстене, което слага край на литургията. Ставам и се измъквам от мястото си преди всички, напускам нефа и бързам към кухнята. Сестра Дора може и да е най-дебелата от сестрите, но ако трябва, е необикновено пъргава, а аз не искам да й давам шанс да ме хване. Ако не успее да го направи, твърде вероятно е да се размина с наказанието. Така и става. Когато след пет минути сестра Дора влиза в столовата, аз беля картофи, застанала до една четиринайсетгодишна дърдорана на име Паола и до две години по-малката й сестра Лусия, и тя само ме изглежда кръвнишки.

— Какво й става? — пита Лусия.

— Хвана ме да се усмихвам по време на литургията.

— Хубаво че не са те напердашили — казва Лусия с крайчеца на устата си.

Кимам с глава и се връщам към работата си. Колкото и да са мимолетни, подобни мигове ни сближават, най-вече фактът, че имаме общ враг. Когато бях по-малка, си мислех, че щом сме сираци и живеем под един и същи тираничен покрив, ще сме обединени във вечно приятелство, веднъж и завинаги. Всъщност беше точно обратното, това ни разделяше, създаваше клики сред и без това малката ни група — красивите момичета (с изключение на Ла Горда, която също е част от групичката им), умните момичета, яките момичета, малките момичета, докато останах съвсем сама.

След половин час, когато всичко е готово, занасяме храната от кухнята до масата за сервиране. Тълпата от чакащи ръкопляска. В края на опашката забелязвам моя най-любим човек от цялото село Света Тереса — Ектор Рикардо. Дрехите му са мръсни и измачкани, косата му е разрошена. Очите му са кръвясали, а лицето и бузите му са силно зачервени. Дори от разстояние забелязвам, че и двете му ръце треперят леко, както обикновено е в неделя — единственият ден от седмицата, в който той тържествено се е зарекъл да не пие. Днес изглежда особено скапан, макар че когато най-после стига до мен и подава подноса си, върху лицето му се изписва най-оптимистичната усмивка, на която е способен.

— Как си, моя скъпа кралице на морето? — пита той.

Правя реверанс и отговарям:

— Добре съм, Ектор, а ти как си?

Той свива рамене, сетне отвръща:

— Животът е като хубавото вино, трябва да го пиеш на малки глътки и да го вкусваш с наслада.

Засмивам се. Ектор винаги е готов да сподели някоя стара поговорка.

За първи път срещнах Ектор, когато бях на тринайсет. Седеше навън в единственото кафене на „Кайе Принсипал“ и пиеше сам бутилка вино. Беше късно следобед и аз се връщах от училище. Когато минах покрай него, погледите ни се срещнаха.

— Марина, като морето — рече ми той тогава и ми се стори странно, че знае името ми, а не би трябвало да се учудвам, защото го срещах всяка седмица в черквата още от деня, в който пристигнах. — Ела за малко да правиш компания на един пияница.

И аз отидох. Не знам защо. Навярно защото Ектор е изключително мил човек. Той ме кара да се чувствам спокойна и не се прави на нещо, което не е, за разлика от мнозина други. Сякаш казва: „Ето ме, това съм аз — приеми ме или ме остави на мира.“

Онзи първи ден седяхме и разговаряхме дълго, той изпи бутилката с вино и си поръча втора.