Силата на шестимата

— Сънувах сън за момиче с гарвановочерна коса и сиви очи, което протягаше ръка към мен — казвам, нарушавайки мълчанието. — Искаше да уловя ръката й.

— Хубаво — отговаря тя, без да е сигурна защо й разказвам съня си.

— Мислиш ли, че е възможно тя да е една от нас?

Приключва с оправянето на якичката ми.

— Мисля, че не бива да тълкуваш сънищата си прекалено много.

Иска ми се да поспоря с нея за това, но не съм сигурна какво да кажа. Вместо това промърморвам:

— Беше толкова истинско.

— Така е с някои сънища.

— Но преди много време ми беше казала, че на Лориен понякога сме можели да общуваме през огромни разстояния.

— Да, и веднага след това ти четях за вълка, който събаря къщи с духане, и за гъска, снасяща златни яйца.

— Но това бяха приказки.

— Всичко е една огромна приказка, Марина.

Скърцам със зъби от яд.

— Как може да говориш така? И двете знаем, че това не е вярно. И двете знаем откъде дойдохме и защо сме тук. Не знам защо се държиш така, сякаш не си дошла от Лориен и нямаш задължението да ме обучаваш.

Сключва ръце зад гърба и поглежда към тавана.

— Марина, откакто съм тук, откакто ние сме тук, имахме късмета да научим истината за сътворението, за това откъде сме и каква е истинската ни мисия тук, на Земята. И всичко това открих в Библията.

— А Библията не е приказка, така ли?

Раменете й се вцепеняват. Сключва вежди, челюстта й увисва.

— Лориен не е приказка — казвам, преди да е успяла да ми отговори, и като използвам телекинезата, вдигам възглавница от близкото легло и я завъртам във въздуха. Аделина прави нещо, което никога преди не е правила — зашлевява ми плесница. Силна. Пускам възглавницата, притискам с ръка смъдящата си буза и зяпвам от изненада.

— Да не си посмяла да правиш това пред други хора — казва тя, бясна.

— Това, което току-що направих, не е някаква измислена приказка. Не участвам в приказки. Ти си моят сепан и не си част от приказка.

— Наричай го както си искаш — отвръща ми тя.

— Не си ли чела новините? Знаеш много добре, момчето в Охайо е един от нас, трябва да го знаеш! Той може да се окаже нашият единствен шанс!

— Единствен шанс за какво? — пита тя.

— За живот.

— А какво според теб е това тук?

— Да прекарваш дните си, като се вживяваш в лъжите на чужда раса, не е никакъв живот — отвръщам.

Тя тръсва глава.

— Откажи се, Марина — казва и излиза.

Не ми остава нищо друго, освен да я последвам.

Марина. Името ми звучи толкова нормално сега, толкова мое. Изобщо не се замислям за него, когато Аделина просъсква името ми, нито когато едно от момичетата от сиропиталището го изкрещява на излизане от училище, размахвайки учебника ми по математика, който съм забравила. Но то невинаги е било моето име. Тогава, когато напразно търсехме топла храна и място да преспим, преди Испания и „Света Тереса“, преди Аделина да беше Аделина, аз се казвах Женевиев. Аделина се казваше Одет. Това бяха френските ни имена.

— Трябва да сменяме имената си във всяка нова страна — беше прошепнала Аделина, когато се казваше Сигни и се намирахме в Норвегия, където корабът ни акостира след месеци, прекарани в морето. Беше си избрала Сигни, защото това име беше изписано върху тениската на жената зад щанда.

— А какво ще е моето име? — попитах я тогава.

— Каквото си избереш — отговори ми тя.

Намирахме се в кафене в центъра на неприветливо село и се наслаждавахме на топлината от голямата чаша горещ шоколад, от която пиехме и двете. Сигни беше станала, за да вземе съботно-неделния вестник от съседна маса. На първа страница имаше снимка на най-красивата жена, която съм виждала. Руса коса, високи скули, тъмносини очи. Казваше се Бригита. Така моето име стана Бригита.

Даже когато пътувахме с влак и държавите профучаваха покрай прозореца като дървета, винаги сменяхме имената си, дори да се касаеше само за няколко часа. Така беше, трябваше да се крием от могадорианците, от всеки, който би могъл да ни преследва. Но това беше и едно от нещата, които повдигаха духа ни сред толкова много разочарования. Тогава си мислех, че е много забавно, дори ми се искаше да бяхме пропътували Европа няколко пъти. В Полша бях Минка, а тя си избра Зали. В Дания тя се казваше Фатима, а аз Ясмин. В Австрия имах две имена — Софи и Астрид. Тя се влюби в Емалина.

— Защо точно Емалина? — попитах я тогава.

Тя се засмя.

— Не знам. Може би защото ми харесва, че донякъде са две имена в едно. Всяко едно от тях е красиво само по себе си, но когато се слеят, се получава нещо изключително.

Всъщност сега се питам дали това не беше последният път, когато я чух да се смее. А може би и последният път, когато се прегърнахме или говорехме за предопределената ни съдба. Знам, тогава за последен път почувствах, че тя е загрижена да бъде моят сепан, че се тревожи за това, което стана с Лориен — за това, което се случи с мен.