Силата на шестимата

Кимам, знам какво има предвид. И Анри беше видял съобщението в блога, докато се намирахме в Колорадо. По същото време участвах в училищен конкурс по правопис и белегът се появи, докато бях на сцената. Закараха ме в болницата и лекарят видя първия белег, както и прясно обгорените места, стигащи до костта, от втория. Щом Анри пристигна, го обвиниха в малтретиране на дете и това затвърди решението ни да напуснем щата и да приемем нови самоличности, поредното ново начало.

— „Деветима, сега осмина. Останалите, там ли сте?“ — питам я.

— Да, точно това съобщение.

— Значи вие сте били тези, които отговориха — казвам аз.

Анри бе запазил съобщението от екрана, за да мога и аз да го видя. Като луд се зае да хаква компютъра, за да изтрие текста, преди да е станала белята, но не бе достатъчно бърз. Двама бяха убити. Веднага след това някой изтри съобщението. Предположихме, че са били могадорианците.

— Катарина го направи, просто написа: „Ние сме тук“. Само след минута се появи белегът — казва Шест, клатейки глава. — Беше глупаво от страна на Две да пуска това съобщение, след като знаеше много добре, че тя е следващата. И досега не мога да разбера защо е рискувала.

— Ей, а знаете ли къде се е намирала? — пита Сам.

Поглеждам Шест.

— Ти знаеше ли? Анри мислеше, че е в Англия, но не беше съвсем сигурен.

— Нямам никаква представа. Знаехме само, че щом са се добрали до нея толкова бързо, няма да им отнеме много време да стигнат и до нас.

— Но как изобщо разбрахте, че тя го е писала? — пита Сам.

Шест го поглежда.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами не знам, вие дори не сте сигурни къде се е намирала, а как сте сигурни, че е била тя?

— Че кой друг би могъл да бъде?

— Ами, искам да кажа, гледам ви колко сте предпазливи двамата с Джон. Не мога да си представя някой от вас да направи нещо толкова глупаво, ако знаехте, че сте следващите. Още повече, като се има предвид всичко, което знаете за могадорианците. Смятам, че вие никога не бихте пуснали нищо в интернет.

— Вярно е, Сам.

— Имам предвид, може би те вече са били заловили Две и са се опитвали да накарат някой от вас да се разкрие, преди да я убият, което пък обяснява защо е била убита секунди след като сте отговорили. Може да е било блъф. Или може би тя е знаела какво правят и се е самоубила, за да ви предупреди да бягате или нещо такова. Това са просто догадки, нали така?

— Точно така — казвам аз. Всъщност — много добри догадки. Не бях се сетил. Чудя се дали на Анри му е хрумнало.

Пътуваме, потънали в мълчание, и разсъждаваме върху това. Шест не превишава позволената скорост и няколко коли ни задминават. Лампите по магистралата придават на хълмистите възвишения в далечината призрачен вид.

— Може да е била уплашена и отчаяна — казвам. — Това може да я е накарало да извърши нещо глупаво, като например лекомислено да пусне съобщение в интернет.

Сам повдига рамене.

— Просто ми се струва малко вероятно.

— Така е — отговарям. — Те обаче може да са убили сепана й и тя да е обезумяла от ужас. Сигурно е била на дванайсет, най-много на тринайсет години. Представи си да си на тази възраст и съвсем сам — казвам, преди да си дам сметка, че описвам точно ситуацията, в която е била самата Шест. Тя ме поглежда, после отново извръща очи към пътя.

— Нито за миг не помислихме, че може да е номер — казва тя. — А има логика. По онова време просто бяхме уплашени. А и глезенът ми се беше подпалил. Трудничко е да мислиш нормално, когато имаш усещането, че режат крака ти с трион.

Кимам с разбиране.

— Но дори и след първоначалния страх изобщо не се сетихме да погледнем на нещата от този ъгъл. Отговорихме на съобщението и това ги насочи по следите ни. Беше безумно от наша страна. Може би си прав, Сам. Мога единствено да се надявам, че сме поумнели, онези от нас, които сме останали.

Последното й изречение увисва във въздуха. Останали сме само шестима. Шестима от нас срещу неизвестен брой от тях. И никаква представа как бихме могли да се намерим. Ние сме единствената надежда. Сплотени сме силни. Силата на шестимата. При тази мисъл сърцето ми започва да бие два пъти по-бързо от нормалното.

— Какво? — пита Шест.

— Останали сме шестима.

— Знам, и какво от това?

— Шестима от нас, може би някои от другите все още са със своите сепани, а може би не. Но шестима да се борят срещу неизвестно колко могадорианци? Хиляда? Сто хиляди? Милион!

— Е, не забравяй и мен — казва Сам. — И Бърни Косар.

Кимвам.

— Съжалявам, Сам, прав си — осмина сме.

Изведнъж се сещам за още нещо.

— Шест, знаеш ли за втория кораб от Лориен?

— Освен нашия?

— Да, излетял е след него. Или поне аз така мисля. Натоварен с химери. Някъде към петнайсет, както и трима сепани и май едно бебе. Имах видение за това, когато двамата с Анри тренирахме, макар той да беше скептично настроен. Но дотук всичките ми видения се оказват достоверни.

— Нямах никаква представа.

— Заминали са със стара ракета, нещо като совалка на НАСА. Нали се сещаш, задвижвана от гориво, което оставя пушек след себе си.

— В такъв случай няма как да е успял да стигне дотук — казва Шест.

— Точно, и Анри каза същото.