Силата на шестимата

— Долу! — заповядва тя.

Сам се подчинява, спуска се на колене и се навежда над ваната. Когато тя приключва, той се изправя и ме поглежда умоляващо.

— Много ли е зле?

— Изглеждаш добре, приятелю — казвам. — Приличаш на беглец.

Сам разтърква главата си няколко пъти и накрая се поглежда в огледалото. Дърпа се ужасен.

— О, приличам на извънземно! — възкликва с престорено отвращение, след това ме поглежда през рамо и се извинява непохватно. — Нищо лично.

Шест събира всичките косми от ваната и ги хвърля в тоалетната, после пуска водата, като внимава да не останат никакви следи. Навива шнура на машинката акуратно и стегнато и я пъха в калъфа.

— Добре е нещата да се правят навреме — казва тя.

Пристягаме саковете с ремъци към гърба й, тя ги хваща с двете си ръце, после става невидима и саковете също изчезват. Втурва се през вратата и отива да ги занесе до колата, без някой да може да я забележи. Докато я няма, бъркам вдясно в дъното на дрешника, махам няколко хавлиени кърпи и измъквам лориенския сандък.

— Ще отвориш ли някога това нещо? — пита ме Сам.

Откакто му казах за него, непрекъснато се вълнува какво ли има вътре.

— Да, разбира се — отговарям. — Веднага щом се почувствам в безопасност.

Мотелската врата се отваря, после се затваря. Шест се материализира отново и поглежда към сандъка.

— Не мога да направя теб и Сам невидими заедно със сандъка. Само каквото държа в ръцете си. Първо ще занеса сандъка в колата.

— Не, всичко е окей. Вземи Сам с тебе, аз ще ви следвам.

— Но това е тъпо, Джон. Как така ще ни следваш?

Слагам си шапката и якето, дърпам ципа, вдигам качулката над главата си, оставям да се вижда само лицето ми.

— Няма проблем. И аз имам силно развит слух като теб — казвам.

Тя ме поглежда скептично и клати глава. Хващам каишката на Бърни Косар и я закопчавам за нашийника.

— Само докато стигнем до колата — обяснявам му, защото той мрази да го водят на каишка. После размислям и се навеждам да го взема, тъй като кракът му все още не е оздравял напълно, но той ми предава, че предпочита да върви сам.

— Аз съм готов, дайте знак и тръгваме — казвам.

— Добре, хайде — казва Шест.

Сам й подава ръката си малко прекалено въодушевено. Сдържам смеха си.

— Какво има? — пита той.

Клатя глава.

— Нищо, ще се старая да вървя след вас, но не избързвайте много.

— Просто се изкашляй, ако не можеш да ни следваш, и аз ще спра. Колата е на няколко минути оттук, зад изоставения хамбар. Няма начин да я пропуснеш — обяснява Шест.

Вратата се отваря и Сам и Шест изчезват.

— Сега е наш ред, Бърни Косар. Само ти и аз.

Той припка след мен с изплезен език. Като изключим бързите разходки до малкия затревен участък зад мотела за облекчаване на естествените му нужди, Бърни Косар също беше в клетка като всички нас.

Нощният въздух е хладен и свеж, напоен с уханието на бор, и вятърът в лицето ми веднага ме връща към живота. Вървя със затворени очи и се опитвам да усетя Шест, като „опипвам“ въздуха с ума си. Посредством телекинезата усещам пейзажа наоколо по същия начин, както когато спрях летящия куршум в Атенс, улавяйки го още във въздуха. Усещам ги на няколко стъпки пред мен, леко вдясно. Побутвам Шест и тя се стряска, дъхът й засяда в гърлото. След три секунди тя ме блъска с рамо и за малко да падна. Смея се. Тя също.

— Хора, какво правите? — пита Сам, нашите закачки го дразнят. — Нали трябваше да сме тихи, забравихте ли?

Стигаме до пикапа, паркиран зад паянтов стар хамбар, който сякаш всеки миг ще рухне. Шест пуска ръката на Сам, той се качва в кабината и се намества по средата. Шест скача зад кормилото, а аз се плъзгам до Сам с Бърни Косар в краката ми.

— Хей, пич, какво е станало с косата ти? — ръгам Сам.

— Млъквай!

Шест пали колата, аз се усмихвам, докато я изкарва на шосето, и пуска фаровете, щом колелата докосват асфалта.

— Какво има? — пита Сам.

— Мислех си, че от нас четиримата трима са извънземни, двама са бегълци с терористични връзки и никой от нас няма валидна шофьорска книжка. Нещо ми подсказва, че нещата може да станат интересни.

Дори Шест не може да се сдържи и се усмихва.

Глава 4

— Бях на тринайсет, когато ни настигнаха — започва Шест.

Пресекли сме границата и навлизаме в Тенеси петнайсет минути след като сме напуснали мотела в Тръксвил. Бях я помолил да ни разкаже как двете с Катарина са били заловени.

— Намирахме се в Западен Тексас, след като избягахме от Мексико заради глупава грешка. И двете бяхме напълно зашеметени от някакво тъпо съобщение в интернет, написано от номер Две, макар че по онова време не знаехме, че е написано от Две, и отговорихме. Чувствахме се самотни в Мексико, живеехме в някакъв прашен град посред нищото и просто трябваше да разберем дали наистина ставаше въпрос за гард.