Силата на шестимата

— Както и да е — казва Сам, явно иска да се върнем към историята. — Могадорианският счетоводител пада на земята и умира. Какво стана после?

— Катарина ми подхвърли сандъка, грабна куфара ни и двете изхвърчахме от мотелската стая, Катарина както си беше по хавлия. Колата беше отключена и скочихме вътре. Друг могадорианец се показа зад хотела, готов да ни нападне. Кат беше толкова объркана, че не можеше да намери ключовете. Все пак заключи вратите на колата и вдигна стъклата на прозорците. Но онзи не си губеше времето, заби юмрук през стъклото на прозореца откъм пасажерската седалка и ме сграбчи за блузата. Катарина пищеше и някакви мъже, които минаваха наблизо, се включиха в екшъна… От ресторанта наизлизаха други да видят какво става. Могадорианецът нямаше друг избор, освен да ме пусне и да се изправи срещу мъжете… „Ключовете са в мотелската стая!“ — изкрещя Катарина. Изскочих от колата и на бегом се върнах за ключовете. Само благодарение на онези мъже в Тексас успяхме да се измъкнем тогава, те ни спасиха живота. Когато излязох от мотелската стая с ключовете, единият от тексасците беше насочил пистолет към могадорианеца… Нямахме представа какво се е случило след това, защото Катарина даде газ и повече не погледахме назад. Няколко седмици по-късно скрихме сандъка точно преди да ни заловят окончателно.

— Сандъците на първите трима не са ли вече в тях? — пита Сам.

— Сигурно, но за какво са им? Когато умрем, сандъкът на секундата се отключва сам и всичко вътре става безполезно — казва тя и аз кимам, защото поне това знам от разговорите ни с Анри.

— Не само че предметите стават безполезни — обяснявам аз, — но напълно се разпадат, досущ както могадорианците, когато ги убиеш.

— Страхотно! — казва Сам.

Изведнъж се сещам за залепващата бележка, която открих, когато спасявах Анри в Атенс, Охайо.

— Мъжете, които Анри посети, онези, които списваха „Те се разхождат сред нас“?

— Е?

— Ами имаха някакъв източник, който, изглежда, бил заловил един могадорианец, бил го измъчвал, за да измъкне информация. От него разбрал, че следят номер седем в Испания и че номер девет се намира някъде из Южна Америка.

Шест се замисля за миг. Хапе устната си и поглежда в огледалото за обратно виждане.

— Знам със сигурност, че номер седем е момиче. Поне това помня от пътуването си с кораба.

Тъкмо когато казва това, зад нас отеква вой на сирена.

Глава 5

Снегът спира в събота вечер. Стържещ звук от лопати върху асфалта изпълва нощния въздух. От прозореца виждам неясните силуети на местните жители. Те почистват снега от тротоарите в тази тиха вечер, подготвят се за сутринта, когато ще тръгнат за неделната литургия. Усещам някакво спокойствие в тяхното общо усилие и ми се иска да отида там, да бъда сред тях. В този момент удря камбаната за лягане. За минутка всичките четиринайсет момичета в стаята са по леглата си и лампите са угасени.

В мига, в който затварям очи, сънят започва. Стоя сред поле от цветя в топъл летен ден. Вдясно, в далечината, на фона на залязващото слънце се издига назъбена планинска верига, вляво се простира морето. Момиче, облечено в черно, с гарвановочерна коса и поразителни сиви очи, се появява от нищото. Върху лицето му е изписана усмивка, едновременно напрегната и уверена. Само двете с нея сме. Изведнъж зад мен настъпва голямо разместване, сякаш току-що започва земетресение, земята се разцепва и зейва разкъсана. Не се обръщам да видя какво се случва. Момичето е вперило очи в мен, вдига ръка, прави ми знак да я хвана. Протягам моята ръка. Очите ми се отварят.

Светлина прониква през прозорците. Макар да ми се струва, че са минали само няколко минути, в действителност цялата нощ се е изнизала. Разтърсвам глава да прогоня съня. Неделята е ден за почивка, макар че по ирония на съдбата това е най-заетият ни ден от седмицата, който започва с дълга литургия.

На пръв поглед огромната неделна тълпа се стича в манастира поради силната си религиозна отдаденост, но в действителност причината е Ел Фестин — тържествената гощавка, давана след литургията. Всички, които живеем тук, трябва да работим. Моето място е в столовата. Свободни сме едва когато угощението приключи. Ако имам късмет, ще свършим към четири часа и мога да не се връщам в манастира до залез-слънце. По това време на годината това се пада малко след шест часа.

Втурваме се към душовете, къпем се набързо, мием зъби, решим коси, обличаме си официалното облекло — еднакви черно-бели дрехи, които ни покриват целите, без дланите и главата. Когато повечето от момичетата вече са излезли от стаята, вътре влиза Аделина. Застава пред мен и оправя дрехата ми около врата. Чувствам се много по-малка, отколкото съм в действителност. Чувам как множеството се подрежда в нефа. Аделина продължава да мълчи. Аз също. Поглеждам сивите кичури в кестенявата й коса, които досега не бях забелязала. Около очите и устата й има бръчки. Тя е на четирийсет и две, но изглежда с десет години по-стара.