Силата на шестимата

— Стой плътно до Ектор Рикардо — рече ми той, когато трябваше да се връщам в манастира. — Ще се грижа за теб, това се вижда от името ми. Латинският корен на Ектор идва от „закрилям и държа здраво“. А Рикардо означава „сила и смелост“. Ектор Рикардо ще се грижи за теб! — И той се удари два пъти с юмрук в гърдите.

Знаех, че наистина го мисли.

После продължи:

— Марина. Като морето. Това означава името ти. Знаеш ли това?

Казах му, че не знам. Зачудих се какво ли означава Бригита. Или Ясмин. Какви ли са корените на Емалина?

— Това значи, че ти си морската кралица на „Света Тереса“ — каза той и се изхили криво.

Прихнах.

— Мисля, че си пил твърде много, Ектор Рикардо.

— Естествено — отвърна той. — Аз съм селският пияница, скъпа Марина. Но нека това не те заблуждава. Въпреки всичко Рикардо е закрилник. Освен това, покажи ми човек без пороци и аз ще ти покажа човек без добродетели.

Години по-късно той си остава един от малкото хора, които мога да нарека свои приятели.

Отнема двайсет и пет минути всичките няколкостотин души да си получат дължимото днес. Когато последният човек напуска опашката, идва ред и ние да хапнем, седнали встрани от останалите. Групичката ни се храни възможно най-бързо, защото знаем, че колкото по-пъргаво изчистим и приберем всичко, толкова по-рано ще бъдем свободни.

След четвърт час петте от нас, които обслужваме опашката, търкаме тенджери и тигани, бършем плотове. В най-добрия случай почистването отнема час, и това при условие, че всички са приключили с храненето и са напуснали столовата, което става рядко. Докато чистим и когато съм сигурна, че другите момичета не ме виждат, наблъсквам в торбичка трайни продукти, които смятам да занеса в пещерата днес — сушени плодове, ядки, консерва с риба тон, консерва боб. Това се е превърнало в нещо като седмична традиция за мен. Дълго време се убеждавах, че го правя, за да мога да похапна, докато рисувам по стените на пещерата. Истината обаче е, че трупам храна, в случай че най-лошото ме застигне и трябва да се крия. А под най-лошото разбирам тях.

Глава 6

Когато най-накрая излизам навън, облечена в по-топли дрехи и с навито одеяло под мишница, слънцето се е изместило на запад и в небето няма нито един облак. Четири и половина е, което в най-добрия случай ми дава час и половина. Мразя неделите с тяхното притеснено суетене, бавния ход на деня чак до мига, в който оставаме свободни, когато времето започва да лети. Поглеждам на изток и от светлината, която се отразява от снега, присвивам очи. Пещерата се намира зад два каменисти хълма. Снегът е натрупал огромна покривка и не съм сигурна дали днес ще мога да открия входа на пещерата. Въпреки това нахлузвам шапката, вдигам ципа на якето, прехвърлям одеялото около врата като пелерина и се отправям на изток.

Две високи брези бележат началото на пътеката и щом нагазвам дълбоките преспи, краката ми се вкочаняват. Одеялото мете снега зад мен, изтривайки следите ми. Минавам покрай няколко познати знаци, които обозначават посоката — скала, която стърчи над другите, дърво, което се е наклонило под малко по-различен ъгъл. След двайсет минути минавам покрай скала, която прилича досущ на камилска гърбица, а това значи, че почти съм стигнала.

Имам смътното усещане, че някой ме наблюдава, а може би й следи. Обръщам се и оглеждам планинския склон. Тишина. Сняг, нищо друго. Одеялото около врата ми върши голяма работа, замитайки следите ми. Постепенно кожата на врата ми настръхва. Виждала съм как зайци се сливат с околността и остават незабележими, докато почти не ги настъпиш. Знам също, че ако не виждаш някого, не означава, че той не те вижда.

След пет минути най-после съзирам топчестия храст, който запречва входа. Отворът на пещерата прилича на огромна дупка на мармот, врязана в скалата, и точно за такава я смятах дълги години. Когато обаче поогледах по-отблизо, разбрах, че греша. Пещерата беше дълбока и тъмна и от слабата светлина, която проникваше вътре, не можех да видя почти нищо. Неосъзнато желание ме дърпаше да разкрия тайните й и се чудя дали това не предизвика проявяването на завета ми, а именно способността да виждам на тъмно. На тъмно не виждам толкова добре, колкото на дневна светлина, но дори и най-дълбоките и черни кътчета сияят, сякаш осветявани от запалена свещ.

Коленичила, разчиствам снега само толкова, колкото да мога да се плъзна надолу и навътре. Пускам торбичката пред себе си, събирам одеялото от врата и помитам с него снега, за да прикрия стъпките си, после го закачам от другата страна на отвора, за да спира вятъра. Входът е тесен първите три метра, после леко се разширява в коридор, който се извива стръмно надолу. Той е достатъчно голям обаче, за да ходиш изправен, и след него се разкрива цялата пещера.

Таванът е висок и връща ехото, петте стени плавно преминават една в друга и образуват почти идеален многоъгълник.